приятели
новини
поезия
автори
вдъхновение
текстове
разкази
музика
българия
контакт
предишен <--- обратно ---> следващ

ШИЗОФРЕНИЧНО
Глуха Поема

Млъквай -
за Бога,
недей да говориш.
Не искам да слушам,
не искам да спориш.
Какво си ме зяпнал,
нима не разбираш -
крещиш като бесен,
не млъкваш, не спираш.

Беше в неделя: сам се напъха,
намести се, после задряма,
а някаква бабка от плач се задъха,
че някой от някъде вече го няма.
В ковчега е тясно -
да бъдем наясно -
обаче е толкова тихо...
Живееш, мълчейки,
умираш безгласно,
а някъде някой те вика.

Не искам!
За Бога, не искам!
С тези клещи -
зъб подир зъб ще извадя,
езика
ще стисна,
ще завъртя, ще отскубна.
После парчетата ще пъхна в ушите.

Музика, музика, маестро, музика,
тон подир тон,
легато,
кресчендо! -
А нима имаше време,
когато - от време на време
да живееш навреме,
да умираш навреме,
а глухи поеми
бяха без време?
Музика, маестро,
маестро, музика!

Роди се той - нощес към пет.
Роди се с адския късмет
да бъде тъп като галош
нани-на - да спиш във кош.
Ще проходиш, ще пораснеш,
ще мълчиш и ще ядеш,
без да светнеш ще угаснеш,
а накрая ще умреш.

Ти си моята надежда,
радостта ми, моя свят.
Всяка сутрин в теб поглеждам
и откривам се - богат.
Всяка нощ до теб си лягам,
изтощен и угнетен
и към теб ръце протягам,
но далеч си ти от мен.

Тихо, тихо, моля, тихо -
време е - последен бис.
Бисовете ме убиха,
моя сладка малка "мис".

Да вярвам, че мога,
да вярвам, че знам,
не мога, за Бога,
за Бога, не знам!

Достатъчно! Спри да крещиш!
Навика се вече, сега ще мълчиш.
Безмислени думи, безмислен език.
А, ето отново проклетият вик -
спри, помълчи, замълчи, о, мълчи!

Ще запея песен -
листата наесен
се стягат за смърт.
По Коледа всички
празнуват,
но не и прасето.
Морето
е прекрасно, но удавникът
не ще изплува пак.
Времето лекува,
но не и
болните от рак.

Ще спреш ли? Няма да те слушам,
ще те строша със този чук.
От крясъци ми е дошло до гуша,
не искам и да чувам звук.
На малки късчета ще те разхвърлям,
чуваш ли ме, стига си крещяло,
а после и гласа си ще изхвърля,
омразно, полудяло огледало!

* * *

Когато някъде едно момиче
Не може да заспи в нощта,
Не питайте кого обича -
Не питайте за любовта.

А влезте тихо там, където
Лежи и гледа във нощта
И вижда в тъмното момчето,
Което значи любовта.

Дъхът й, галещ тъмнината,
Ще ви разкаже за нощта,
За нечии очи и за ръката,
С която я докосва любовта.

Когато някъде едно момиче
Дари на някого нощта,
Не питайте кого обича,
А поздравете любовта.

* * *

И всяка вечер сфетофарите,
завършили работния си ден,
проглеждат уморени във оранжево,
с проблясващи метални козирки.

Оранжевото прави булевардите
премигващи и сякаш някой
ги прожектира върху тъмното.
и все напред се взират сфетофарите.

Тревожен е оранжевият цвят-
лутат се пътеките му, бягащи,
търкулнати по прашните алеи,
преследващи оранжевото ехо.

Колите са окъпани в оранжево.
оранжеви са гумите, и сенките,
но другата страна на сфетофарите
винаги ще бъде черна.

* * *

Колко ли струва да прегърна човек?
Всеки ден тихо протягам ръце.
Всеки ден плача, когато отворя очи.
Колко ли струва да прегърна човек?
Някой случаен, омразен, обичан човек.
Срещам се с всеки, а никой не срещам.
Чуваш ли, Господи, искам,
отчаяно искам да прегърна човек.
Да прегърна човек.

gogov.net