приятели
новини
поезия
автори
вдъхновение
текстове
разкази
музика
българия
контакт
назад <--- поезия ---> напред

* * *

ти си болка в стомаха, разяждаща люто
невинните тъкани с гневна, изкормваща
злоба; превръщаш в пихтия разплута
езика ми строен, във локва безформена.

ти си мрачен кошмар, отпечатал победно
дъха си зловещ по чаршафите, мокри
от трескава пот и фатални видения
на забити в стената отчаяни нокти.

ти си буря пищяща от ледена ярост
сред жалката пустош на тихо предсмъртие;
мрачна борба между страх и невяра,
безпътен поток сред посоки разбъркани.

ти си гад лешоядна, завряла нахален
клюн в моята топло кървяща утроба
да търсиш нов улов от крехко раздрана
любов. ти си жило, пропито с отрова

ти си моят живот.

изтегли цялата книга

* * *

хората, към които отиваме,
сякаш все ни бягат.
те не че бягат – даже биха
се затичали към нас,
но все се опасяват да не пречат.
да не ни дотягат.
и тихо ни обичат.
но не го крещят в ушите ни
и някак все забравяме.
понякога дори забравяме,
че съществуват.
и няма как да им се извиним.
защото са видели
всичките ни свинщини.
и вече са ни изтърпявали,
и са ни изчаквали,
и са ни прощавали.
и са се надявали.
и неведнъж.
и уж към тях вървим,
а все се отклоняваме.
къде за малко – и къде за друго.
но хората, към които вървим,
постепенно остават
единствената ни посока.
и когато стигнем,
вече сме изчерпани,
изконсумирани, проядени
от червеите на чужда лакомия.
издраскани, олющени,
обезверени.
обезсмислени.
но хората, към които вървим,
отново ни изчакват
и ни изтърпяват
и отново ни се радват
и прощават.
и ние им се радваме:
тъй –
колкото да се изкъпем и преоблечем.
и после хукваме
към другите неща,
към които всъщност после
никога не искаме
да сме били вървели.

gogov.net