приятели
новини
поезия
автори
вдъхновение
текстове
разкази
музика
българия
контакт
предишен <--- обратно --- > следващ

– Чао, Линда! Весело изкарване на празниците!
Лидна вдигна глава и се усмихна. Колежката й стоеше на вратата и я гледаше със светнали очи. Нямаше търпение да си тръгне.
– Весело и на теб, Аманда! Поздрави Уили от мен.
– Няма ли да си ходиш? Минава шест.
– Само да си довърша отчетите и тръгвам.
– Да те изчакам?
– Хайде, бягай. Ще се видим във вторник.
Аманда й прати въздушна целувка и излезе.
Тези безкрайни отчети! Спешно е, моля те, направи го и го изпрати. Поне някой да ги четеше след това. Като че ли изобщо ще си отворят пощата до вторник. Винаги се случваше точно преди почивните дни. Повечето й колеги изчезнаха още на обяд. А тя седеше и попълваше безсмислените таблици. Не е важно какво сме свършили, а да е добре осчетоводено. Девизът на компанията. Докога ще я третират като новачка? Вече четири години седеше на този стол. Имаше чувството, че се е сраснала с изкуствената му тапицерия. Нито веднъж не й бяха възложили самостоятелна кампания. Само ходеше по петите на богоизбраните служители и събираше трохите или замиташе отпадъците.
И точно когато най-много бързаше, се случваше да допуска грешки. А в сложните, преплетени формули на месечния отчет едно сбъркано число водеше след себе си лавина от кошмарни натрупвания. Понякога й отнемаше часове да открие пропуска.
Погледна часовника си. Седем и двайсет. Да отиде до тоалетната или да постиска още десетина минути? Никой не я чакаше вкъщи. Когато е припряна, правеше грешки.
Извади пакетче с кърпички от чекмеджето си и стана. Изпъна гърба си и протегна ръце напред. Китките я наболяваха. Не си спомняше откога не е спортувала нищо. Спортът е за застаряващите лелки, които се чудят с какво да запълнят осигурения си живот. Тя е още млада и няма нужда от фитнес уреди, за да се чувства силна и свежа. Или има?
Излезе в покрития с мокет коридор и се отправи към тоалетната. Дори сега, когато всички си бяха отишли, инстинктивно пак ходеше на пръсти, за да не вдига шум. Какъв шум може да вдигне с нейните четирийсет и осем килограма върху меката тъкан? Опита се да стъпва тежко. Нищо. Започна да удря пети в пода. Като че ли така беше по-добре. Влезе в тоалетната и смигна на отражението си.
Пусна водата и се застоя пред огледалото. Имаше сенки под очите. Утре ще спи до обяд. Довечера ще си изключи телефона и ще спусне щорите. Наплиска се със студена вода и не се избърса. Не е добре за кожата, беше чела скоро в списанието, което Аманда си купуваше.

Излезе и се върна по коридора ободрена. Още петнайсет минути и най-после щеше да приключи с работата за тази седмица. Натисна бравата, но вратата не се отвори.
Какво?
Натисна по-силно. Вратата не помръдна. Натисна пак.
Ха!
Отдръпна се и погледна да не е сбъркала стаята. Не.
Хвана дръжката с две ръце и разтресе цялата врата.
Що за глупости!
Натисна и с рамо. Нищо.
Ама че нелепо!
Какво да прави?

Вътре е чантата й с ключовете от вкъщи и от колата. Портмонето. Документи, пари, кредитни карти. Работещият компютър. Палтото й на закачалката.
Да му се не види!
Може би някой е останал до късно като нея.
Тръгна по коридора и започна да чука по всички врати наред. Тишина. Мъртвешка тишина беше обхванала сградата. В петата или шестата стая й се счу, че някой каза нещо, но вратата се оказа заключена. Беше сама на целия етаж. Може би в цялата сграда? Побиха я тръпки. Все трябва да има някой. Кой работеше и по празниците? Охраната.
Охраната!
Как не се сети по-рано. На входа винаги имаше човек. Денонощно.
Отиде до асансьора, натисна копчето и зачака. След около минута пак го натисна. И видя, че не свети. Трябваше да светне, когато повика асансьора. Натисна го няколко пъти. Какво, да не се е развалил?
Заслуша се. Не долавяше никакво движение. Нито обичайните вибрации.
По дяволите!
Шест етажа не са толкова много.
Тръгна по стълбите. Досега никога не беше минавала оттам. Сториха й се твърде стръмни. Само това оставаше – да падне и да се нарани. Хвана се здраво за парапета. Меките й обувки се докосваха до мрамора с неприятен стържещ звук.
Лампите угаснаха и настана пълен мрак.
Линда изпищя и веднага запуши уста с длан.
Усети, че трепери.
Някой слизаше по стълбите зад нея!
Не. Това беше собственото й дишане.
Спокойно!
Спокойно!
Заслиза опипом в тъмното, като стискаше парапета с две ръце. Колко етажа беше слязла дотук? Два. Точно така. Това е четвъртият етаж. Върви по-бавно! Стъпало след стъпало.
Не виждаше почти нищо.
Пред очите й нещо се раздвижи и тя подскочи.
Отражението й в стъклената врата на етажа. През нея нахлуваше оскъдна светлина. Може би беше от уличните лампи. Понечи да погледне, но се спря.
Охраната.
Охраната е на партера.
Тръгна отново.
Краката й трепереха. Имаше чувството, че ще се огъне като лист хартия. Стегни се! Изправи се и тръгна по-уверено. И друг път беше оставала до късно. Какво толкова? И вкъщи се беше случвало да стои на тъмно. Може би има авария. Или пестят от тока? Почти й стана смешно.
Това трябва да е партерът. Бутна металната врата и влезе във фоайето. Тук беше още по-тъмно. Странно. Не виждаше и на една педя пред себе си. Протегна ръце, за да не се блъсне в нещо. Пристъпваше бавно по грапавия под и все очакваше кракът й да хлътне в някоя дупка. След няколко крачки спря. Това беше гаражът. Беше сбъркала етажа. Партерът беше застлан с лъскав мрамор. Това тук определено не беше гладко. Трябва да се върне на стълбището и да изкачи един етаж.
Някъде далеч се чу приглушен трясък. Ослуша се. Приличаше на затръшване на врата. Идваше някак отвисоко зад нея.
Обърна се й тръгна отново. Скоро ръцете й докоснаха студената врата. Дланите й бяха потни. Затърси дръжката, но не я напипа. По дяволите, къде е проклетата брава? Това изобщо не беше вратата. Гола стена. Явно като се беше обърнала, не беше уцелила точно. Трябва да е наблизо. Наляво или надясно? Тръгна надясно, като прокарваше пръсти по стената. Скоро стигна до ръб. Стената завиваше под прав ъгъл. Значи е наобратно. Прилепи се по-плътно към студената повърхност и този път опипваше бетона от пода до нивото на главата си. Събори нещо и то издрънча. Линда подскочи. Пластмасова бутилка.
Брадичката й трепереше.
Дишай дълбоко.
Някаква празна бутилка.
Спокойно!
Още малко. Къде си, по дяволите?
Най-после я намери.
Дръпна дръжката рязко и вратата поддаде. Излезе на стълбището и с няколко скока се качи на площадката на партера. Да, тук определено беше по-светло. Защото имаше стъклена врата. Как можа да не се сети? Бутна я и излезе в просторното фоайе. И тук лампите чернееха като мъртви очи. Стаята на охраната беше до главния вход. Стъклата й лъщяха от отразените улични светлини.
Добре.
Оправи разпилялата се пред лицето й коса, подръпна блузата върху дънките си и закрачи натам. Защо не светеше? Почука на стъклото и заслони очите си с ръка. Вътре като че ли нямаше никого. Потропа по-силно. Никакво движение. Усети как космите по тила й се изправят.
Къде беше проклетата охрана?

– Искаш ли да си поръчаме пица? – pопита Стивън, докато плъзгаше длан по заобления задник на приятелката си.
– Сигурен ли си, че няма да имаш проблеми? – oтдръпна се тя.
– Ония пуяци ще дойдат на работа чак във вторник сутрин.
– А ако някой си е забравил нещо и се върне?
– Стига вече, отпусни се – pридърпа я към себе си. – Казах ти, че цяла нощ съм при теб. После само ще отида да посрещна момчетата от дневната смяна и пак ще дойда.
– Ами ако решат да те проверят твоите хора?
– Моите хора гледат телевизия, спят или са започнали да се напиват.
– Не знам, притеснено ми е.
– Стига глупости, Сиси.
– Може да стане пожар.
– Искаш да си тръгна ли? – отдръпна се той. – Само кажи и ставам.
– Не си тръгвай! – tя го прегърна и зарови пръсти в къдравата му коса.
Стивън хвана дланите й и я целуна.
– Спрях тока в цялата сграда. Няма от какво да стане пожар.
– Добре, добре. Няма да се обаждам повече.
– Хубаво. Тогава кажи каква пица искаш – и взе телефонната слушалка.

Линда извика силно и гласът й отекна в стените.
– Хеей!
Изчака ехото да заглъхне и се ослуша. Не се чуваше нищо. Тишината беше смразяваща. Опита се да отвори вратата на охраната, но беше заключено.
Отиде до главния вход и застана пред широките плъзгащи врати. Очакваше да се отворят, но те си стояха мълчаливо. Помаха с ръка на фотоклетката. Нищо. Помъчи се да подпъхне пръсти между тях, но не можеше да завре дори и нокътя си.
Тази вечер не й вървеше с вратите.
По безлюдния тротоар не се мяркаше жива душа.
Върна се обратно при стаята на охраната.
Върху бюрото лежеше телефон.
Точно така.
Телефон!
Само ако имаше начин да стигне до него.
Стоеше посред мраморното фоайе.
Трябва да се обади в полицията. Ще дойдат след три минути. После ще намерят начин да влязат в стаята й, ще й дадат вещите и ще си отиде вкъщи.
Ами ако все пак някой е останал до късно като нея? Или е забравил да заключи стаята си? Най-добре да провери.
Тръгна неохотно към стълбището.
Осем етажа. По четирийсет стаи на етаж. Какво прави това?
Краката й трепереха и едва уцелваше стъпалата.
Изкачи се до първия етаж и започна да пробва всяка една врата. Заключено. Заключено. Заключено. Не може все някой да не е оставил отворено. Заключени. Заключено. Заключено.
Последната врата се отвори!
Тоалетна. Отсреща беше другата тоалетна.
Поне за това няма какво да се притеснява.
Тръгна обратно.
Вторият етаж. Заключено.
Следващият етаж. И по-следващият. Още няколко стъпала.
Ха! Това е нейната стая. Натисна силно. Проклетата врата си стоеше заключена, както всички останали. Тъпо, тъпо, тъпо!
Последният етаж имаше по-малко стаи. Директори! Вършеха най-малко работа, а имаха най-големите кабинети. И почти не стояха в тях.
Цялата проклета сграда беше пуста и празна.
Колко ли е часът?
Беше си оставила часовника до клавиатурата на компютъра.
Сигурно е около десет.
Телефонът!
Слезе по безкрайното стълбище и отново се озова на партера.
Ако се пресегнеше, щеше да го стигне.
Трябва да счупи стъклото.
С какво?
Напрегна взор и огледа фоайето.
Евтината изтънченост на интериора не предлагаше нищо полезно. Само стени, под и стойка за рекламни брошури. Телена.
Бръкна с две ръце в джобовете си. Намери само пакетче кърпички.
Коланът.
Коланът имаше метална тока. Може би ако успее да удари силно с нея...
Изниза го от гайките и го хвана за другия край.
Замахна силно и се сви в очакване. Токата отскочи звънко от стъклото и после се удари в пода. Вдига колана и замахна пак. Този път по-силно. Металът издрънча. Но стъклото дори не се напука.
Трябваше й нещо по-голямо. Нещо твърдо и тежко.
Откъде да го вземе, по дяволите? Къде в една офис сграда има твърди и тежки предмети?

Може би в гаража? Но да слезе пак там? В тъмното? Полазиха я тръпки. Поне да имаше запалка!
Мисли, Линда, мисли!
Трябва да има начин.
Започваше да й става студено. Защо излезе от стаята само по блуза? Че кой ходи до тоалетна с палто?
Все някой ще разбере, че нещо не е наред.
Майка й ще се обади, ще изслуша съобщението на секретаря и ще се разтревожи. Но обикновено се обаждаше в неделя на обяд. Почти никога в петък. Пък и защо да се тревожи, просто ще реши, че Линда е излязла с приятели.
Приятели.
Ако си беше уредила нещо за тая вечер, сега някой можеше вече да я издирва. Всички вече сигурно празнуваха някъде. Едва ли се сещаха за нея.
Добре.
Няма кой.
Пое дълбоко въздух и се отправи към стълбището. В гаража все ще има нещо. Докато слизаше по стъпалата се опита да си представи помещението. Продълговато, с два реда автомобили покрай стените. Кошче за боклук в ъгъла. Беше виждала и метла. Пожарогасител, хванат със метална скоба. Под него – малка кофа с пясък. Фасове в пясъка.
Пожарогасител!
Точно така. Тежко и твърдо.
Отвори металната врата.
Трябва да се пада вляво. Тръгна бавно и когато стената свърши, започна да брои крачките си. Колко е дълга една крачка? Метър? Осемдесет сантиметра?
Трябва да продължи двайсетина крачки в тази посока, после да завие надясно и ще е горе-долу там. Протегна отново ръце напред и се мъчеше да върви в права линия.
Коленете й се удариха в нещо.
В този момент в гаража се разнесе пронизителен вой.
Стомахът й се сви на топка.
Пред очите й светнаха жълти лампи.
Кола.
Беше се ударила в някаква кола и алармата й се беше задействала.
Мигачите присветваха и цялото помещение се изпълваше с писъците на алармата.
Линда закри уши с дланите си.
Сега поне можеше да вижда.
Имаше само две коли – тази и нейната.
Гаражът беше празен и призрачен под примигващите светлини.
Имаше чувството, че ще оглушее.
Ето го пожарогасителят.
Доближи и го измъкна от скобата. Беше тежичък. Чудесно.
Тръгна наобратно и алармата внезапно млъкна. Настана черен мрак. Направи няколо крачки и отново се блъсна в колата. Ритна я по вратата. Убийствен вой. Жълти светлини.
Добре.
Побърза да стигне до вратата и я затвори зад себе си. Изкачи се до партера и излезе във фоайето. Леле, че беше тежко! Остави металния цилиндър на пода и се изправи. Как изобщо ще го вдигне, за да удари стъклото с него? Въздъхна.
Затъркаля го по гладкия под.
Дрънченето му беше смразяващо. Накрая се удари в стената и спря.
Линда го обхвана с две ръце и го повдигна. Сигурно беше поне петнайсет килограма. Подпря го на хълбока си и го стисна здраво с длани. Вдигна го над главата си и удари стъклото.
Пожарогасителят се отблъсна с тъп звук, върна се към нея и я удари в лицето.
Всички светна за миг.
После избухна болка.
Изхлузи се от ръцете й и падна на пода.
Точно върху пръстите на десния й крак.
Линда изрева и се свлече.
От носа й течеше кръв, а стъпалото й пулсираше парещо.
Избърса кръвта и сълзите си с ръкав и се разтърси от ридания.
Искаше да си отиде в къщи.

– Слагат прекалено много сирене – примлясна Стивън.
– На мен ми харесва – каза Сиси, докато избърсваше пръсти в салфетката.
– Подай ми бирата.
Тя сложи пред него неотворената кутийка и стана. Донесе пепелник и запали цигара.
– Едно време – Стивън отпи – бирата беше по-газирана. Помниш ли?
– Никога не съм харесвала бира – издуха дима тя. – Горчи ми.
– Че това й е хубавото. Горчива и газирана. Обожавам този вкус.
– Аз горчива ли съм?
– Ти си най-сладкото нещо в целия окръг – той я перна леко по носа.
– Само в окръга?
– Е, по-натам не съм ходил – засмя се и добави. – Може и да има нещо по-добро. Но днес ще се задоволя и с теб.
– Внимавай да не си се задоволиш сам. Ако продължаваш да се държиш грубо...
– О, на теб ти харесва да съм груб – притегли я той. – На дивана или в спалнята?
– Остави ме! – престорено се опъна тя.
Стивън помете с ръка всичко от масата и я положи върху покривката.

Вече не плачеше. Главата я болеше. Блузата й беше подгизнала от кръв и й студенееше. Подутият й крак все още пулсираше, но по-меко. Гледаше обувката си, захвърлена настрани и се опитваше да си спомни лицето на продавачката в магазина.
„Много добре ви стоят. Чудесен избор.”
Стъклото е бронирано. Каквото и да означава това.
Спомни си, че подмениха стъклата на целия първи етаж през пролетта. Струваше на компанията цяло състояние. Поредният финансов отчет. Съображения за сигурност.
Ето ви проклетата сигурност!
Искам да си ида вкъщи. По дяволите! По дяволите!
Искаше да излезе от проклетата сграда и да се махне.
Студеният мрамор сякаш се впиваше в нея. Трябва да стане.
Подпря се на стената и се помъчи да се изправи.
Боже, колко боли!
Сгъна наранения си крак и стъпи здраво на другия.
Така.
Вече не можеше да слиза по стъпалата. А и да слезеше някак, нямаше да може да ги изкачи обратно.
Къде да слиза?
Къде ще ходи?
По дяволите!
Ще стои тук, докато се появи някой от охраната, или чистач, или каквото и да е там. Ако трябва, ще чака до вторник. Шибана, скапана, идиотска работа!
Поне да имаше къде да седне.
Тоалетната.
На този етаж нямаше тоалетна в коридора. Но на горния имаше.
Колко стъпала има дотам? Двайсет? Трийсет?
Стисна зъби и започна да подскача на един крак покрай стената. Обиколи фоайето и стигна до вратата. За кой път тази вечер? Отвори и излезе на стълбището.
Хвана се здраво за парапета и започна да изкачва стъпалата. Главата я пронизваше при всеки отскок. Това не можеше да се случва наистина.
Никой няма да ми повярва.
„Коя? Онази слабичката? Как й беше името, от счетоводството? Сериозно?”
Колегите щяха да й се присмиват зад гърба. Ако изобщо я забелязваха.
Влезе на етажа и се огледа. Прозорците в дъното на коридора изглеждаха смътно очертани и сякаш на километри от нея. За колко минути се изминава цял километър на един крак?
Линда, царицата на точните сметки.
Подпираше се на стената и куцукаше. Не й стигаше въздух.
Последната врата отдясно.
Струваше й се, че са минали десет минути, докато стигне.
Натисна дръжката и вратата се отвори. В полумрака видя писоари.
Мъжката тоалетна.
Има ли значение?
Побутна вътрешната врата, извъртя се и седна на тоалетната чиния.
Чудесен завършек на вечерта.
Някой да иска коняк с кафето?

Сиси прокара пръсти по гърдите му.
– Обичам те.
Стивън не отговори.
– Спиш ли? – разтърси брадичката му.
– Не – отговори той и се надигна.
– Къде?
– Бирата. Не си я допих.
– Оо, колко си гаден!
– Искаш ли цигара?
Тя пое кутията от ръцете му, извади цигара и я запали.
– Защо никога не си пукаш пръстите? – попита тя.
– Какво?
– Четох в интернет, че мъжете след секс си пукали пръстите на краката. Ти никога не го правиш.
– Важно е какво правя по време на секс. Нали! – нахили се той.
Сиси се опита да направи кръгче с дим.
– Някой може да е останал вътре.
– Презервативите са сигурна работа.
– В сградата. Някой може да е останал до късно и да няма как да излезе.
– Нямаше никого. Изчаках цял час.
– И като не може да излезе, ще се обади. Където и да е. И тогава ще се разбере, че те няма.
Стивън се оригна.
– Такъв ми бил късметът.

Усети хладина по лицето си. Всъщност, и без това беше доста студено. Но сякаш я облъхваше лек ветрец. Все едно седеше на течение до отворен прозорец.
Прозорец!
Стана рязко и се хвана за преградата. Излезе от кабината и се спря до чешмите. Високо над тях имаше две малки прозорчета. Едното беше открехнато.
Ще се провре.
Колко е високо от там до тротоара? Пет метра? Шест?
Трябва само да се качи върху мивката, да стъпи със здравия си крак и да се промуши през малкия отвор. После ще излезе цялата, ще се отпусне на ръце и ще отскочи.
Опасно е.
Искам да си отида вкъщи.
Хвана се здраво за чешмата. Сложи коляното на левия си крак върху мивката и се набра на мускули. Сега стоеше коленичила върху порцелановия ръб. Трябваше някак да се изправи. Повдигна ръце и се хвана за перваза на прозореца. Гладките плочки се хлъзгаха. Пое въздух и изпъна крака си. В същия миг мивката се откърти. Дланите й се изплъзнаха от перваза.
Падна върху стърчашата от стената тръба.
Костта на чатала й изпука.
Болката беше толкова ослепителна, че дори не усети как главата й се удря в пода.

– Ако ще ходиш, ходи – каза Сиси и се уви в одеалото. – Няма цяла нощ да се чудиш.
– Добре де. Ще отида. Колкото да си спокойна. До половин час се връщам.
– Ще лягам.
– Лягай. Няма да се бавя.
Стивън излезе.

Линда се свести и се огледа. Лежеше на плочките в тоалетната. Какво правеше тук? Размърда се и тялото й сякаш се разпадна на части.
Аах!
Имаше чувството, че са я залели с разтопено желязо. Виждаше размазано и не можеше да си движи краката. Коремът й се разидираше от остри болки. Не помнеше как се е озовала на пода.
Помъчи се да изпълзи навън, но ръката й се хлъзна. Опипа с длан и усети нещо неприятно и лепкаво. На пода тъмнееше малка локва.
Кръв!
Собствената й кръв.
Прокара пръсти по косата си и усети силен спазъм. Изглежда си беше ударила главата.
По дяволите!
Напрегна сили и изпълзя в коридора. Нещо не беше както трябва.
Беше много по-светло.
Лампите светеха!
Значи все пак има някого в проклетата сграда!
Опита се да извика, но от гърлото й излезе глухо хриптене. Напъна се и опита пак. Задави се и се закашля. Пропълзя още малко по мекия мокет и вратата се затръшна зад нея.
Закашля се още по-силно.
В далечината видя силует. Не го виждаше добре. Приближаваше.
Два крака, обути в официални обувки, се спряха пред главата й.
– Добре ли сте, госпожице? – гласът сякаш идваше през тръба.
– Госпожице? – повтори той. – Какво ви се е случило?
Тя се завъртя и се обърна по гръб. Болката беше непоносима.
– Боже! – мъжът се наведе над нея. – Вие сте ранена!

Значи тя е довлякла онзи пожарогасител. За какво ли й е трябвал?
Да повика линейка? После ще трябва да дава обяснения и пред полицията.
„А вие къде бяхте през това време? Значи не знаете нищо за инцидента? Как така не сте чули нищо? Ще назначим разследване.”
Боже, каква каша!

Изведи ме оттук.
Моля те.
Помогни ми.
Аз съм Линда. Работих по отчетите. Важно е всичко да е добре осчетоводено.
Помогни ми.
Искам да си ида вкъщи.

Ако я остави така, сигурно ще умре. Трябва да се обади на спешна помощ.
И после какво?
„Значи, не сте били в сградата по това време?
Казвате, че просто сте излезли да се разходите?
Това, че ще загубите работата си, е най-малкият ви проблем.
Отведете го.”
Не. Няма да стане така.
Това не е негов проблем.
Да му мислят тия от дневната смяна. Той не знае нищо.
Господи! Тя наистина ще умре, ако я остави.

Помогни ми.
Помогни ми.

gogov.net