приятели
новини
поезия
автори
вдъхновение
текстове
разкази
музика
българия
контакт
предишен <--- обратно --- > следващ

Случи се така, че в ръцете на учителя Петров се завъртя скъпа и лъскава бутилка уиски. Той не близваше алкохол. Беше принципен учител. Строг и делови. Учениците му изкласяваха с висок успех и тежък умствен багаж. Колегите го обичаха. Частните ученици му носеха допълнителни доходи. Един от тях – Мацко, син на автомонтьор, се беше засилил да кандидатства в университет. Именно той му донесе бутилката.
- Татко ви поздравява за положените усилия – измрънка срамежливо той на тръгване след урока – и каза да го изпиете за здраве.
Да, но Петров не пиеше. Сложи маститата бутилка вносно питие на масата и се зачуди какво да я прави. Да я подари на братовчедката Катя – ще й види сметката за два дни. Да я запази за Коледа – но за тогава има вече половинка кайсиева ракия, подарък от Силистра. Да я занесе на банкета в училище, колегите ще му завидят. ‘Утре ще я мисля’ – отклони вниманието си той и се зачете в пощата си. Едно от писмата беше от данъчната служба. Не се разбираше много, но общият тон беше на повиквателна разписка. Мдаа, ще трябва да отиде още днес, нищо че вече е четири следобед.

Почука тихо на вратата на инспектор Митов. Влезе и показа бележката. Както и очакваше – частните уроци започнали да притесняват данъчната администрация.
- Но аз подготвям учениците добре! – аргументира се преподавателят.
- Да, вероятно е така, – отвърна Митов – но никога не сте декларирали такава дейност и държавата обезателно е ощетена.
Имало закони, декларации, протоколи. Можело и затвор да отнесе. Учителят беше умен човек. Поназнайваше едно-друго за данъчните служби. Затова беше подготвен.
- Вижте, дайте да се разберем като големи хора. – предложи със сдържана усмивка той и извади нещо, увито във вестник – Вие забравяте за моята дейност, а аз забравям, че съм идвал!
Данъчният инспектор разгърна вестника любопитно и отвътре грейна скъпа и лъскава бутилка уиски. Шотландско. Най-малко сто лева. Уви я обратно в понамачкания вестник и кимна: ‘Дадено’. Едва-що Петров беше напуснал стая 14, когато телефонът звънна и Митов подскочи.
- Обадиха се от общината, във връзка с някакъв апартамент. Да отидете още днес! – изчурулика секретарката и затвори. Уфф! Какво искат пак – една семпла реконструкция на жилището си не може да направи човек в днешно време без подписа на главния архитект. Проектът от няколко седмици лежи на бюрото на общинския служител, а подпис все още няма. ‘Ще трябва да се погрижа лично’ – помисли си Митов и приглади лъскавата си коса назад.

Архитект Цветка Батева беше жена на средна възраст, вряла и кипяла в общинските дела. Стотици проекти бяха минали през ръцете й за девет години учрежденска служба. Един поглед й стигаше да прецени коя папка ще получи подпис веднага и коя ще чака с години. Младото момче, което седеше на канапето в кабинета й беше от първия тип. А скъпата и лъскава бутилка уиски, завита във вестник само затвърждаваше мнението й.
- Да, проектът ви е добър – бавно проточи тя – пускам го още днес.
- Видяхте ли, че премахвам две от носещите стени? – запита невярващ той.
- Да, но все пак остават още три, нали? Сградата е стабилна, няма опасност.
- Променям разпределението на жилището – а съседите?
- Една промяна винаги е добре дошла, а съседите ще напишат жалба, каквото и да правите.
- Но аз заграждам цялата стълбищна площадка! – вече искрено се учуди Митов.
- Тъкмо ще се грижите за чистотата й. Желая ви успех! – усмихна се симпатичната главна архитектка на общинската администрация.
Митов се изхлузи по стълбите, потривайки потните си ръце. Батева повъртя надписаното на чужди езици шише и го зави в поразкъсания вестник. Сложи го в чантата си и пое към къщи в разнебитения трабант.

На следващата сутрин нотариус Велчев търкаше масивните си очила с карирана носна кърпа. ‘Нищо не е наред в тия документи.’ – мислеше мрачно той – ‘Нищо.’ Симпатичната жена на средна възраст срещу него му се усмихваше невинно. Приличаше на наскоро починалата му съпруга. Рак. Отиде си за няколко месеца. Направо се стопи пред очите му.
- Госпожо...
- Батева, архитект Цветка Батева – пококетничи тя.
- Архитект Батева, нали разбирате, че аз не мога да узаконя това прехвърляне на собствеността без да имам документи, удостоверяващи произхода на колата, платени данъци, мито, както и не мога да сложа подписа си без синът ви да е тук. – простена той.
- Вижте, господин Велчев, нали знаем как става туй-онуй. Аз съм архитект. Главен архитект в общината. Не мога да си позволя да имам регистрирана на мое име такава скъпа кола. Какво ще си кажат колегите – срамота. Трябва да се прехвърли на името на сина ми. – изписука тя и деликатно повдигна веждите си, накланяйки напред глава – Пък не се знае, може утре и вие да опрете до мен...
- Но на мен ще ми отнемат разрешителното и ще ме тикнат в девета глуха, ако това се разчуе, нали ме разбирате? – тежко си пое въздух нотариусът.
- Знам, господин Велчев, но понякога трябва да се поемат рискове. Някои хора го заслужават. – този път освен веждите си, тя повдигна и долния ръб на полата си. – Моля ви, уредете всичко и ще ви бъда задължена повече от обикновено! – при това тя извади нещо увито във вестник и го сложи на масичката, която ги разделяше. Той разопакова странния пакет и отвътре изкочи скъпа и лъскава бутилка уиски. Истинско шотландско уиски. Фина изработка. Класа. Нотариус Христо Велчев никога не правеше отстъпки. Но тази жена така приличаше на покойната му съпруга! Преглътна на сухо и пак погледна документите. Ауди, скъпо возило. Какво пък толкова, от един негов подпис зависеше семейният мир на архитектката.
- Но да знаете, че не ви познавам и никога не съм ви виждал – намръщи се той, докато подписваше и слагаше личния си печат.
След като Батева си отиде, ръцете му започнаха да треперят. За пръв път в кариерата си вършеше нарушение. Какво му става? Имаше нужда да пийне нещо. Нещо фино и вносно. Извади от шкафчето си почти квадратна стъклена чаша, сложи я на масата и хвана капачката на бутилката. Погледна надписите на латиница, само за да се увери в качеството на питието. Тогава нахълта помощникът му.
- О, извинете! – смутолеви той и тръгна да си излиза.
- Ела, ела, влез! – прокашля се нотариусът и прибра бутилката във вестника. - Какво става?
- Исках само да ви напомня, че днес трябва да ходя до банката. Още не сме погасили кредита за новото оборудване. Нали се сещате – компютрите, принтера, скенера, лаптопа на новата сътрудничка... – помощникът гледаше с въпросително изражение.
- Да, да. Заемът. Кога трябваше да сме го платили?
- Преди шест седмици. Вече няколко пъти се обаждат. – извини се младежът.
- Добреее. – провлачи Велчев – Отиди веднага. – погледна часовника си – Сега е десет без десет. Ще ги хванеш преди почивката. Намери Добрева. – той записа на малко листче името на служителката – Помоли я за още шест седмици отсрочка. – и подаде листчето на помощника.
- Разбрах, господин Велчев, отивам веднага.
- Чакай, чакай малко. Вземи това – и му подаде увитата във парцаливия вестник бутилка. – За всеки случай. – и смигна с едното око.

Шест седмици просрочване на кредита си беше сериозно провинение пред банковия служител, поставил подписа си върху молбата за отпускане на средства. Младият помощник се червеше пред Добрева и се опитваше да намери пауза в излиянията й, за да се оправдае. През целия път дотук той беше намислил реплика по реплика целия им разговор, така че да излезе победител. Просто трябваше да я издебне докато си поема дъх и да вметне първата фраза. Но този момент като че ли никога нямаше да настъпи. Внезапно Добрева замълча и го погледна изпитателно.
- Е, ще плащате ли вноските по кредита или не? – просъска тя.
- Нотариус Велчев ви изпраща личните си комплименти и ви поднася специални извинения за забавянето. – младежът галантно поднесе към възпълничките й ръце нещо, увито в мръсна хартия. – И Ви моли да му простите за това.
Служителката занемя. Свали хартиената опаковка и в ръцете й се озова скъпа и лъскава бутилка уиски. Беше готова да спори с този елегантен младеж и да го засипе с аргументи, но цялата й тирада отиде по дяволите. Не знаеше какво да отговори, само неловко измрънка: ‘Благодаря’.
- Аз ви благодаря, мадам. След шест седмици всичко ще бъде уредено. Довиждане! – помощник-нотариусът се измъкна от офиса на Добрева с галантни движения, оставяйки я да осмисля последните му думи. Получи се по-добре отколкото беше очаквал. Добрева се свлече на стола зад бюрото си. Беше отстъпила интересите на банката заради една бутилка алкохол! Без да докосва вносния артикул, тя го разгледа внимателно. Шотландско уиски. Изглеждаше скъпо, беше опитвала такова веднъж в кабинета на директора на банката, когато я повика, за да я повиши в началник на отдела. Едва не се задави тогава – не обичаше силния алкохол. Но доктор Савов го обичаше. Днес ще го изненада. Внезапно я обзе радост. Обади се на администраторката и й съобщи, че се чувства зле. Отива до поликлиниката на преглед. Ще се върне към два.

Пред кабинета на доктор Савов се точеше опашка от пациенти. Най-добрият зъболекар в района. Мъж на средна възраст, с посивели на слепоочията коси, очарователен и забавен. Не една пациентка се беше размеквала в ръцете му. Подреден и по медицински прецизен, той си беше изготвил график с личните си посещения по домовете. Някои по-красиви пациентки се радваха на тези профилактични домашни прегледи от години. И банковата служителка беше намерила утеха и разнообразие от скучната си работа в прегръдките му. Разбутвайки хората на опашката, Добрева нахълта в кабинета му, запъхтяна.
- Доктор Савов, имам страшен зъбобол! – усмихна се тя, показвайки трийсет и два здрави и бели зъба.
- Сега не мога да ви приема, чакат ме пациенти. – оправда се той и свали латексовите си ръкавици.
- Иване, не постъпвай така с мен! Виж какво съм ти донесла! – тя разцъфна и извади от найлонов плик скъпа и луксозна бутилка уиски. Очите на доктора светнаха.
- Само петнайсет минути! – вдигна вежди той – И после си тръгваш.
- О, повелителю мой! – скочи на врата му тя и започна да го задушава в целувките си.
Опашката пред кабинета на доктор Савов се беше удължила. Пациентите проявяваха нервност и раздразнение. Имаше няколко с издути бузи.
- Какво става бе, момиче? – обърна се възрастна жена към минаващата медицинска сестра – Вече половин час чакаме, ще ни каже ли някой дали докторът ще лекува днес?
- Зает е. Ще ви приеме при първа възможност – обясни възможно най-любезно сестрата.
- Но тук има спешни случаи, не можем да чакаме! – възпротиви се едно от момчетата със зъбобол.
- Като не можете да чакате, отидете другаде! – беше непреклонна сестрата.
- Но ние си плащаме здравни осигуровки, за да ни лекуват, а не да стоим и да чакаме до утре. – опроверга я млада жена с елегантен тоалет. – Не можете да ни говорите така!
- Ще ви приеме, когато може. – каза сестрата и си отиде.
Вътре в кабинета Добрева закопчаваше бялата си риза и оправяше косата си припряно.
- Докторе, разбираш си от занаята – съучастнически се подсмихваше тя – Оох, ще се разпадна! – после го целуна, навлече палтото си и излезе невъзмутима, под гневните забележки на пациентите.
- Следващият! – каза Савов с категоричен тон. Едва беше започнал да дълбае зъба на млада и елегантна жена, когато мобилният му телефон иззвъня. Той се извини и се отдалечи до прозореца. Погледна екрана на телефона – беше бившата му съпруга. Пак ще го врънка за нещо.
- Да! – изграчи той раздразнено – Казвай, че имам пациент.
- Слушай, твоят син пак е оплескал нещо. Ей сега ми се обади. Спрели го някакви полицаи. Взели са му талона. Оставил е колата на улицата. Чуди се какво да прави. Измисли нещо!
- Нямам време сега, на работа съм. – започна да се дърпа Савов.
- Кога най-после ще поемеш отговорността за сина си?
- Но той е и твой син!
- Замълчи и ходи оправи момчето, че ревеше по телефона!
- А защо не ми се обади направо на мен?
- Ами нали те знае какъв си катил, веднага ще го отрежеш.
- Виж, нямам време, казах ти...
- Стига дрънка, ами отивай в КАТ веднага! Да не се налага да ти се обаждам пак – и затвори телефона.
Докторът въздъхна, свали ръкавиците си и спусна стола на пациентката.
- Съжалявам, ще дойдете по-късно.
- Но аз от четиридесет минути чакам. Не мога цял ден да вися по опашки!
- Съжалявам, налага ми се спешно да изляза. Ще съм тук в три. Ще влезете първа, обещавам ви. – вече обличаше кожения си шлифер. – Ако обичате. – и заключи вратата на кабинета под свирепите погледи и сърдити подхвърляния на пациентите.

- Търся майор Николов – съобщи Савов на гише информация в КАТ.
- Сега ще го повикам – безразлично му отвърна момичето. Майор Николов беше далечен братовчед на доктора. Не за пръв път ползваше услугите му. Разбран човек, никога не задава излишни въпроси, само кима като млад боксьор и след пет минути нещата вече са оправени.
- Оо, Иване, къде се губиш, бе братовчед? Какво те води насам по никое време? – ухили се насреща му мустакатият майор.
- Здравей, Никола! Нали знаеш – работа, работа – все няма време за нищо.
- Знам, знам – зарежи тия формалности, кажи направо за какво си дошъл, че и ние имаме работа. – пак се ухили майорът.
- Синът, нали знаеш, малко е самонадеян. Днес твои колеги са му взели талона. Майка му се обади и ме спеши да оправям работата. – повдигна рамене Савов.
- Абе, деца, нали ги знаеш – ври им кръвта. Помниш ли ние какви бяхме! Ха-ха-ха! – гръмко се изсмя полицаят и поведе доктора към стаята си – Ела, ще го оправим момчето!
Седна зад компютъра и нащрака името на докторския син. Усмивката му слезе от лицето.
- Абе, Иване, какви ги върши твоят син? Гледай тука доклада: преминал е на червен светофар, а след като колегите са го спрели, ги обиждал и двамата, наплюл е старшия полицай и е счупил огледалото на патрулната кола. Как мислиш се потулва тая работа?
Лицето на доктора придоби угрижен вид.
- Нали знаеш, откакто се разделихме с Мария, почти не го виждам. Явно му е охлабила юздите, преди не беше такъв. Ще си поговоря с него още тази вечер.
- Абе, говори докато е време, че да не трябва утре от затвора да го вадиш! – полицаят натисна няколко копчета и пак стана. –Хайде, ела, ще му върнем талона и тоя път, но го предупреди ясно: следващият път и аз няма да мога да го спася!
- А, чакай, виж – това е от мен, така, за доброто старо време – неловко проговори Савов и подаде на Николов нещо, увито в марля. Николов се засмя под мустак и внимателно разви рехавата тъкан. Под нея блестеше скъпа и лъскава бутилка уиски.
- Защо бе, Иване, се излагаш сега, нали знаеш че ще ти свърша работа така или иначе?
- Ами така, за благодарност. – извини се доктора.
- Ей, това докторите сте много странен народ! – плъзна длан по стъклената повърхност полицаят. – Сигурно и вечерята в марля си я сервираш... – засмя се пак и го поведе към гишетата. – И да се обадиш другата седмица, да те водя на риба в неделя!
Разделиха се при оградата на изхода и когато майор Николов тръгна обратно към сградата, видя дъщеря си.
- Нушке, какво правиш тук? – изненада се той. За пръв път я виждаше толкова разтревожена. Притесни се и самият той. Полицейският му нюх му подсказваше, че работата е сериозна.
- По-добре да влезем вътре – прошепна тя. Краката му омекнаха. Сигурно е бременна. Няма как. Сто процента е това. Ще му разбие главата на оня лигльо, дето се мъкне с нея, ще го размаже.
- Казвай сега, къде се запъна в живота? – опита се да разведри обстановката той. но не се усмихваше, за разлика от друг път. –Бременна ли си? – атакува директно в целта.
- Татко! Дръж се прилично! Не съм бременна.
"Слава богу!" помисли си той – всичко друго може да се оправи.
- Ще ме изключат от университета. Това е. Не съм си взела четири изпита.
- Е, и? Много важно. И без това не ми харесва тоя университет – само си губиш времето. Е тука с чичо ти Тошко знаеш ли каква работа сме ти...
- Татко! Не чуваш ли – ще ме изключат! – почти се разрева тя.
- Добре де, това го разбрах. Какво се иска от мен? – оживи се Николов.
- Не знам, трябва сигурно да отидеш до университета.
- Аз? Аз моя университет отдавна съм го изкарал. – засмя се майорът, но като видя сълзите по страните на дъщеря си, изведнъж стана сериозен.
– Хайде да тръгваме, докато професорите не са си тръгнали! – решително нареди той, сграбчи дъщеря си за ръката, взе си служебното куфарче и изхвърчаха навън.

Вече минаваше три, когато униформеният полицай почука на вратата на професор Дечков. Няколко научни сътрудници с интерес загледаха необичайния посетител в храма на науката. Николов влезе в професорския кабинет, изтиквайки дъщеря си напред.
- Добър ден! – кимна той нескопосано – Да ви отнемем пет минути?
Професорът погледна над очилата си и постави телефонната слушалка на мястото й.
- На какво дължим честта, господин...
- Николов. Майор Никола Николов.
- Господин Николов? – довърши професорът и се облегна в мекия си стол.
- Ами то, детето. – посочи дъщеря си – Идва днес и реве: изключиха ме от университета! А аз знам, че то няма беля, която да не може да се оправи, та направо дойдохме.
- Как се казвате? – погледна строго професорът към момичето. – Да, Теменужка Николова наистина е предложена за изключване поради невзети изпити. Безусловно, такъв е редът.
- Вижте, господин професор, редът си е ред, ама това тука са живи хора! Не бива така, момичето ми е ученолюбиво. Ще навакса, обещаваме. – замоли се Николов.
- Тя може и да е ученолюбива, не оспорвам. Но е и мързелива, щом е допуснала да бъде в това положение. Догодина ще опита пак. – изтъкна Дечков и затвори книжата си.
- Ама как догодина, господин професоре, ние догодина мислим сватба да й вдигаме вече – запротестира чаровно полицаят.
- Нямам нищо против – да опита, може в брака да е по-постоянна.
- Ааа, няма да се обиждаме сега, ако обичате. Вижте, да не се отклоняваме, хайде да оправим работата сега, пък догодина като вземе дипломата, ще ви поканим на тържеството.
- Няма какво да оправяме. Желая ви успех! – прокашля се професорът и понечи да стане.
- Но така е малко неудобно, професоре. Оставяте ни без шанс. – оплака се Николов.
- И аз се чувствам неудобно, когато някой мой студент не уважава авторитета на научното учреждение. И каквото и да ми предлагате, това неудобство няма да се заличи.
- Уважаеми господин професоре, хайде да го направим така – аз оставям тук едно нещо, вие драсвате във вашите бумаги друго нещо и всички се чувстваме удобно, а? – изправи се майорът. И без да чака отказа на научния ръководител, бухна на масата гола-голеничка бутилка. Професорът се закова. Погледна внимателно бутилката: скъпа и лъскава бутилка уиски. Шотландско. Най-доброто в света. Авторитетна работа. Професорът се изправи:
- Вън! Или ще повикам полиция!
- На ваше разположение, господин професоре! – поклони се майор Николов и измъкна дъщеря си извън кабинета.
– Нушке, – прошепна той – работата е готова. От утре пак си студентка!
- Ама как – професор Дечков побесня, не виждаш ли – само ме изложи по такъв селски начин! – продължи да мрънка момичето.
- Нушке, и два университета да изкараш, на тия работи няма кой да те научи. Вярвай ми на думата – още от утре можеш да ходиш на лекции. Такива колко са ми минали през ръцете... Хайде да минем да напазаруваме, че довечера ще идва леля ти Минка с децата, а майката ти сигурно пак е забравила. Качвай се в колата!
Професор Дечков ненавиждаше такива ходатайства. Обичаше елегантния жест, тънката фраза, благонравния тон. Но за нещастие всички лоши студенти имаха за родители пълни простаци. Пфу! Да му предлагат бутилка уиски – на него, професорът по източнославянска антропология! Не смееше да я докосне. Мислят си, че като донесат някой скъп подарък и той ще промени решението си. Селяндури! За днес нямаше повече лекции и му оставаше само да отиде до автосервиза да си вземе колата. Уф, и там са едни селяндури, не може да понася плебейските им шеги. Дано поне са му оправили колата! Реши да вземе уискито да ги почерпи, ако всичко е готово. С жест на отвращение пъхна бутилката в чантата си и излезе.

Автосервизът наброяваше пет човека персонал. Майстори до един. Можеха да разглобят автомобил на съставните му части за двайсет и четири часа и за още толкова да го сглобят обратно. Но никога не го правеха така. Ето го и тоя очилатко сега. Преди две седмици си докара голф-а и вече бърза да си го вземе.
- Не става бе, човек! Ето – седем коли чакат преди твоята. Работим на пълна пара. Е онова, високото момче, от два месеца не е имал почивен ден. Ама да не сме от желязо, бе човек. Ела другата сряда и ще си готов. – обясняваше се собственика на сервиза.
- Но, вижте, вече втора седмица вие не сте пипнали нищо по моя автомобил. Ако не можете да го оправите, кажете, не ме мотайте. – изтъкна любезно професорът.
- Ти български разбираш ли, бе човек? Казвам ти – следващата сряда си готов. Няма какво да увъртаме. Идваш в сряда в пет и си взимаш колата. Мъжка приказка.
А колата му трябваше за събота и неделя. Щеше да пътува в провинцията. Разчиташе на това. Мдаа, какво да прави. Започна да прехвърля варианти в съзнанието си. Прехвърли и чантата през рамо. И изведнъж се сети.
- Вижте, господине, ето тук една моя бивша... една моя студентка ми донесе нещо интересно и смятам, че то може да ускори сроковете. Колата ми трябва за събота сутрин. – изчервен от унижение и възмущение, Дечков подаде на майстора увитата в принтерна хартия бутилка. Монтьорът я пое, поразгърна хартията – скъпа и луксозна бутилка уиски. Шотландско. Минимум сто лева. Кимна на професора и свирна на високото момче:
- Митак, ела за малко! – после се обърна към Дечков и каза: - Така кажи, бе човек, не знаехме че бързаш толкова. Митак, е на тоя човек искам колата да е готова в събота в девет сутринта. Ще дойде да си я вземе, всичко трябва да е фитка. Ясно? – момчето кимна и отиде към колата на Дечков.

Автомонтьорът се прибра вкъщи тъкмо за филма. Китната му съпруга беше сервирала вечерята, а синът се мотаеше из стаите с изписана тетрадка и повтаряше нещо полугласно, полунаум.
- Айде бе, Мацко, сядай да вечеряш! Днес ходи ли на урок? – и без да дочака отговора му, се нахвърли върху вкусните ястия. След вечеря седна пред телевизора. Отвори бутилката с уиски и си сипа пълна водна чаша. Жена му шеташе из кухнята. През шума на водата от чешмата чу, че съпругът й я вика.
- Какво? – появи се тя на рамката на вратата.
- Абе, Зорче, ти даде ли на нашето келеме оная бутилка вчера да я занесе на неговия даскал по математика? – попита я майсторът, като се вглеждаше в сложните надписи по стъкленото шише. – Занесъл ли я е? – погледна я той.
- Мацко, ти занесе ли вчера на твоя учител оная бутилчица? – попита сина си.
- Дадох му я, той ти благодари. – отвърна тихо Мацко.
- Ами това е същата бутилка бе! – удиви се автомонтьорът. – Гледай, е тука етикетът беше скъсан по същия начин. Егати и загадката! – не спираше да се диви човекът.
И добре, че беше мъж на място и реши да си пийне нещо по-така тази вечер, иначе цялата ни държава може да бъде продадена за една скъпа и луксозна бутилка уиски. За което пък аз не спирам да се дивя напоследък.

gogov.net