приятели
новини
поезия
автори
вдъхновение
текстове
разкази
музика
българия
контакт
предишен <--- обратно --- > следващ

– Лили, ще дойдеш ли за минутка?
Уф! Пак ли нещо съм пропуснала? Такъв е педант! Не може да ми каже по телефона, за всяка запетайка ме вика в кабинета си.
Излезе в коридора, оправи полата си и отметна прихвнатата си с шнола коса назад. Какво е това петно на обувката? Кафе? Наведе се и го избърса с кърпичка. Не че се махна, но поне стана малко по-бледо. Надникна в стаята на директора и асистентката й направи знак да влиза.
Антон говореше по телефона в кабинета си, застанал с гръб към нея.
Лили се настани на мекия фотьойл и заразглежда многобройните грамоти и сертификати по стените. Голяма част от тях бяха и нейна заслуга. Вече можеше да предлага рецептата си за успех по интернет: Безсънни нощи, здраво бачкане, никакъв личен живот, винаги на линия и без мрънкане. Шефът винаги е на прав път.
– Лили! – обърна се той и я покани в кабинета. – Влизай!
Затвори тапицираната с естествена кожа врата зад гърба й и й поднесе стол. Тя седна и сложи ръце върху коленете си. Всеки път се чувстваше като ученичка, която е извършила поразия.
– Прочетох доклада – каза Антон, като сядаше зад масивното си бюро. – Много добре. Вече си недостижима. Не мога да си представя някой да го напише по-изчерпателно и коректно.
– Едва ли ме повикахте, за да ме хвалите, господин директор.
– Че защо не? Ако някой в тази компания изобщо заслужава похвала, това си ти.
– Обаче...
– Какво обаче?
– След хубавите думи винаги има обаче.
Антон се засмя и затвори папката:
– Именно затова ми харесва да работя с теб. Четеш ми мислите.
– Цялата съм слух.
– Допуснала си три думи. От мръсните.
– Не е възможно.
– Ето – и отново отгърна листовете. – На втора страница споменаваш малцинства, а на шеста – имигранти. Малко по-долу пишеш затворници.
– Но малцинство си е окей. Как иначе да го кажа?
– Хора в неравностойно положение.
– Много общо. Аз исках да акцентирам именно върху малцинствения фактор.
– Ясно. Но то се разбира и от контекста. Ще трябва да махнеш думата.
– Както кажете.
– И това имигранти да го смениш.
– Откога е сред мръсните думи?
– От днес. Ще напишеш новопристигнали граждани.
Лили се засмя.
– Някои от тях са тук от пет-шест години. Как така новопристигнали?
– Значи вече не са никакви имигранти. Изобщо не се занимаваме с тях. А затворниците са клиенти на поправителна институция.
– Вие сериозно ли?
– Лили, нали знаеш къде отиват нашите доклади? Не трябва да даваме и най-малкия повод за критики. Именно затова работя с теб. Ти си перфектна в това отношение.
– Знаете ли колко време ми отнема напоследък една страница текст?
– Предполагам, предполагам.
– Не можем да угодим на всички. Ако кажем черно, някой веднага ще скочи. Дори тъмносиво вече не върши работа. Така сме ги разглезили, че и на различно бяло се мръщят.
– Винаги трябва да сме една крачка напред.
– Но съвсем скоро изобщо няма да се разбира какво казваме.
– Не си права, Лили, не си права. След години всички ще говорят като нас. Хубавото е, че сме сред първите.
– Красота!
– Не бъди саркастична. Искам да го оправиш, че в четири и половина ще идва човек от министерството. Прегледай го пак основно. Може да съм изпуснал нещо.
– На вашите услуги – Лили стана от стола и излезе.

Вече започваше да се оплита. Докато четеше някой текст, некоректните думи изплуваха като перки на акули между редовете. Имаше усет към правилния изговор. Умееше да напипва верния тон. Речниковият й запас не отстъпваше на богатото й въображение. Някои от най-успешните й фрази отдавна се бяха превърнали в клишета за медиите. Но докато в началото се забавляваше и работата й доставяше удоволствие, напоследък започваше да вижда призраци. Вече и най-обикновените изрази й изглеждаха съмнителни. Не смееше да нарече някого висок или слаб, или млад – всичко можеше да се тълкува като обидно. Изнервяше се и думите се размазваха пред очите й. Вече не виждаше перки от акули. Чувстваше само подводни рифове. Дебнеха отвсякъде. Дори най-красиво подредените изречения можеха да се тълкуват двояко.
– Искаш ли кафе?
Лили отмести поглед от монитора. Теди стоеше пред нея и й се усмихваше, привлекателна, висока и слаба като модел.
Какво ми става?
– Е? – отново попита тя.
– Да, вземи ми.
– Черно или с мляко?
Черно! Това беше от забранените думи!
– Без нищо.
Теди се завъртя и тръгна към вратата. Къдравата й коса се поклащаше закачливо.
Къдрава! Може би трябва да се каже неравностойно права?
Продължи да пише.
Затворници.
Какво лошо имаше в тази дума? Това са просто хора, които се намират в затвора. Доказани извършители на криминални деяния. Не, беше много дълго и тромаво. Престъпници. Леле! Звучеше стряскащо. Май и този път Антон ще излезе прав. Клиенти на поправителна институция. Все едно се редяха на опашка да си купуват хляб. Но наистина, там, където тия доклади се четяха, се следеше всяка дума. Смисълът беше на второ място. Важното е да няма засегнати. Интелигентността не беше популярно явление. Искат формализъм, получават го. И ако не разбират за какво се говори, толкова по-добре. Тъкмо няма да задават никакви въпроси, за да не издадат невежеството си.
– Заповядай! – Теди остави чашката на бюрото й и седна зад своето. – Пол се обади преди малко.
– Каза ли нещо?
– Да ти предам, че той ще готви довечера. На това му казвам истински мъж!
Когато преди седем години започнаха да работят заедно тук, с нея си бяха измислили игра. Едната от двете казваше някоя заплетена фраза, а другата трябваше да отгатне какво всъщност се крие зад безличните думи. Творчески променен (счупен), икономически онеправдан (беден), различно оргазинизиран (грешен)... Да, наистина беше интересно.
Сега изобщо не им беше до смях. От месеци никоя от тях не беше подхвърляла закачка. Лили се питаше дали вече и Теди е навлязла в призраците, или беше станала предпазлива. Не се знае кой можеше да ги чуе и скандалът беше гарантиран.
Сляп, помисли си Лили. Думата удряше като шамар. Предизвикваше решителност за съдействие. После я замениха с незрящ. И смисълът изтъня. Стана някак по-меко, по-безразлично, лицемерно. Сякаш като приемаха по-финия израз, хората губеха и част от отношението си. „Но скъпа, той не е сляп, той е само незрящ.” И плавно излезе на мода човек със зрителни затруднения. Пълен фалш.
Съсредоточи се върху текста.
Може би скоро нямаше да може да използва никакви епитети. За цветове да не говорим, те отдавна бяха табу. Никакви конкретни определения. Нито лични преценки. Само безопасни, проверени и утвърдени изрази. Но няма нищо сигурно. Всеки ден някоя обикновена дума може да се окаже проблемна. Скоро щеше да й се налага да използва нов тълковен речник. Облагороден. Ашладисан, казваше дядо й навремето.
Последната им голяма поръчка беше от известно издателство. Преиздаваха книгите на класик-дисидент и се нуждаеха от съвременен превод. За Лили това беше повече от кощунство. Да подменят оригиналните думи, именно думите с които този човек се беше превърнал в емблема за съмишлениците си, с политически коректно четиво. Не че не се справиха – напротив, така умело лавираха между смисъла и ограниченията на добрия тон, че произведоха шедьовър. Ведомствата се скъсаха да ги хвалят. Но читателите бяха потресени. Форумите в интернет изобилстваха от възмущение. Никой не оцени труда им. А пренаписването е много по-сложно от писането.
Чудеше се, че все още се използваха думи като бацил, куче, гьон, чвор, тиква, кукувица, парцал... Всяка от тях, употребена където не трябва, звучеше като бомба. Бомба със закъснител. Езикът изобилстваше с плитко заровени мини. И Лили се чувстваше като сапьор, тръгнала на своя самотен кръстоносен поход – да ги открива, обезврежда и заменя минните полета с разцъфняли поляни. Само че по-често се получаваха пустинни пейзажи. Колкото и да беше обиграна.
Телефонът иззвъня.
– Лили, ще дойдеш ли за минутка?
– Ей сега довършвам и идвам.
– Остави го. По друг повод.
Уф! Пак ли?
В кабинета на Антон седеше непозната жена.
– Това е Елена, служителка от министерството.
Лили кимна и седна на подадения й стол.
– От известно време с Елена се опитваме да започнем заедно един нов проект – Антон седна и подпря лакти на бюрото. – Не съм те информирал, защото не знаех дали ще има финансиране.
Лили огледа служителката. Дори не смееше да си помисли, че е закръглена. Просто жена. Дали вече и жена не е в черния списък?
– Става въпрос за въвеждане на ограничения за използване на някои думи в официалните източници на информация – телевизия, радио, книги, интернет сайтове и периодичната преса.
– Искате да забраните конкретни думи? – изуми се Лили. – Това е, хм... озадачаващо.
– Не да ги забраним! – вдигна ръка Антон. – Как звучи само! Да ги ограничим.
– Например?
– Ами, знаеш за какво говоря. Онези, най-силните.
– Затворник?
– Хм, не точно. Но защо не и тази? Нали? – и се обърна към Елена.
Служителката от министерството се намеси:
– Знаете за кои думи става въпрос. Макар и да не ги употребявате, знаете.
– Мисля, че се сещам – отвърна Лили и описа неприлична фигура с длан във въздуха.
– Да. Тези. Радвам се, че ще работим заедно. Отдавна исках лично да ви изразя благодарност за огромния ви принос към чистотата на езика. Не знам дали ви е известно, но вашите интерпретации вече се преподават и в университета.
– Моля?
– Умението ви да пресъздавате езика коректно е всепризнато. Трябва да се гордеете.
– Аха.
Антон отново вдигна ръка и се изправи:
– Всъщност, накратко: ние трябва да подберем кои думи да ограничим и да се мотивираме за всяка една. Няма да е лесно.
– И кой го реши? – попита Лили. – Помислихте ли за последиците? Хиляди автори и журналисти ще скочат веднага. Това може да се тълкува като посегателство върху свободата на словото.
– Ще скочат, пък ще седнат – усмихна се Антон. – Всяко чудо за три дни. Свободата ще намери своето най-ярко изражение в един нов, изчистен език. Това е историческа възможност. Отново ще сме първи.
– И в знак на признателност, законопроектът ще носи вашето име – кимна Елена.
– Моля? – тръсна глава Лили.
– Законът „Лили”. Мисля, че звучи чудесно.
По-чудесно ми звучи дебили.
– Това е огромна отговорност. Не смятам, че ще можем да успеем.
– Хайде, Лили – Антон излезе иззад бюрото си и се приближи. – Това ще е проектът на живота ти. Не на всеки се удава такъв шанс.
– Трябва да го обмисля. Не мога да дам отговор. Подобна инициатива има много аспекти.
– Разбира се, разбира се.
– Държа да отбележа, че срокът е неограничен – добави Елена. – Финансирането е повече от щедро.
Очите на Антон присвяткваха. Най-после беше напипал нещо голямо.
„Голямо” дали ще влезе в забранените, пардон, ограничените?
– Ще проуча възможностите и ще отговоря възможно най-скоро.
– Добре, добре.
– Ще имате правителствена подкрепа на всички нива – допълни Елена. – И пълен екип от специалисти на разположение.
– Разбирам.
– С общи усилия ще изхвърлим грозните думи на боклука – засмя се служителката.
– Различно приятен облик – прошепна механично Лили.
– Моля?
– Думите с различно приятен облик – повтори по-високо Лили.
– Не е ли прелестна? – усмихна се Антон.
– Най-добрата – отвърна Елена.
– Ако няма друго, ще тръгвам. Докладът е почти готов.
Двамата й кимнаха и тя излезе. Пое си дълбоко въздух и се прибра в стаята си.
Трябваше да се очаква.
Някой, рано или късно, винаги се престарава. Морето ставаше все по-плитко, рифовете – все по-опасни. Защо просто не заменим речта с мучене? Така никой няма да може да каже нищо нередно.
Ами!
Веднага ще се появят критерии. На някое изтънчено ухо ще му се причуе обидно или осквернително мучене. Ами ако изобщо спрем да говорим и да пишем? Че то и тишината може да е некоректна. Тя дори е по-страшна. Всяка конкретна дума може да се замени. Но с какво да заменим тишината? Опасната, двусмислена, ксенофобска, расистка, сексистка тишина. Особено ако държавният служител я определи като такава.
– Теди, знаеш ли какво е намислил Антон? – обърна се Лили назад.
– Не – отвърна изморено колежката й и вдигна глава от листовете пред себе си.
– Законопроект за ограничване използването на определени думи. Онези думи.
– Крайно време беше – въздъхна Теди. – Така поне ще имаме по какво да се ръководим.
Определено се пази.
Лили вдигна рамене и се върна към доклада.
Дори погледите могат да са обидни. Дори пълното бездействие може да се тълкува като съпричастност към тъмната страна на общуването. Пръстите й по клавиатурата започнаха да треперят. Законът „Лили”! Това ли е проектът на живота й?
Как не!
Отпечата доклада, взе си чантата и излезе. Остави листовете на бюрото на асистентката и слезе шестте етажа пеш. На улицата я лъхна струя свеж въздух. Ободри се и реши да се разходи до вкъщи.
Ами какво ще стане с всичките книги в библиотеките? Може би ще се наложи да ги преиздадат с нови заглавия, изцяло пренаписани според новия закон. Като ученичка беше чела произведения, които изобилстваха с – о, Боже! – нецензурни думи, расова дискриминация, дръзки епитети и антихуманни определения. Да се промени миналото? Много хора са се опитвали и преди. Историята ги е определила като луди.
Оппа, умствено несъвършени.
Тази работа определено започва да ме деформира.
Погледът й попадна на заглавията по вестниците, изложени на витрината на малка книжарница. Убийство, отвличане, обир, побой, кражба, престъпници, педофил, психопат...
Няма какво да ги ограничаваме, много по-лесно ще е направо да забраним информацията.
Ще се затворим вкъщи и изобщо няма да общуваме.
Общуването е обидно само по себе си.

Вечерята беше вкусна. Пол умееше да готви и долавяше настроенията й. Държеше се мило и внимателно. Не й задаваше въпроси, не настояваше. Прегърна я нежно и я целуна по косата.
– Обичам те – прошепна в ухото й.
Тя обви ръце около раменете му и го целуна.

Лежаха върху гладките чаршафи. Пол я галеше по гърба и тя усещаше колко силно я желае. Обърна се към него, хвана страните му в дланите си и каза:
– Говори ми мръсно, Пол.
Той плъзна дланта си по гладкия й корем и зашепна в ухото й:
– Глух... куц... сакат... кьорав...
Лили почувства разливаща се топлина да изпълва тялото й.
– Педал... крадец... плешив... скитник... – продължаваше и пръстите му ставаха по-настоятелни. Тя усещаше парещата влага по себе си и го искаше неудържимо.
– Дъртак... джудже... инвалид...
– Влез в мен! – изстена Лили.
Усети как я изпълва. Шепотът му я извисяваше в облаците. Възбудата я заливаше на огромни вълни. Приближаваше.
– Селяндур... загубеняк... некадърник...
– О! Да! – Лили вече викаше. – Не спирай!
– Негър... евреин... жълтур...
Електрически ток премина през всичките й мускули и тя извика силно.
Пол се свлече до нея, запъхтян и изпотен.
– Обичам те – промълви Лили.
– Аз те обичам – отвърна й той и прокара пръст по устните й. – Сладка перверзница.
Перверзница. Това определено ще е от забранените думи.
Алтернативно предразположена в емоционално отношение.
Звучи добре.

gogov.net