приятели
новини
поезия
автори
вдъхновение
текстове
разкази
музика
българия
контакт
предишен <--- обратно --- > следващ

Снегът продължаваше да навява и до полунощ сигурно щеше да натрупа половин метър. Робърт не помнеше такъв сняг от времето, когато учеше в колежа. Тогава зимите бяха някак обилни и продължителни и често се налагаше да не излиза от общежитието с дни. Но пък и времената бяха други. Той беше млад, животът беше пред него, и най-голяма трудност изглеждаше романтична.
Опита още веднъж да завърти стартера, но той само простърга немощно и замря. Да му се не види и скапания боклук! До града оставаха десетина километра. Все някой щеше да мине и да му помогне. Включи аварийните светлини и радиото, облегна се назад и нагласи огледалото така, че да може да вижда фаровете на идващите коли отдалеч.
Беше тръгнал на гости при братята си и носеше цял багажник подаръци за безбройните им деца. Снегът заваля малко след като потегли, но после се превърна в истинска буря. Снежната виелица го застави да кара по-бавно и вече беше ужасно закъснял. Минаваше осем. Тук пътят беше по-стръмен и изглежда под снега имаше лед. Колата се подхлъзна, той изгуби управление, завъртя се и се бухна в изникналата пред фаровете му пряспа.
Не минаваха никакви коли. Като се замисли, за последно един камион го беше изпреварил преди половин час. И кой ли би излязъл в такова време – не и по този второкласен път. Да имаше от онези, модерните телефони, досега щеше да се е обадил. Роджър откога го убеждаваше да си вземе, но на него просто не му трябваше. Досега се беше оправял без такава щуротия, значи можеше да мине и без нея.
По радиото докладваха пътната обстановка – изглежда, целият окръг беше в плен на бурята. Температурите падаха и до сутринта щеше да стане доста мразовито. Можеше да изкара нощта в колата, имаше достатъчно бензин, но проклетата вехтория не искаше да запали. А ако двигателят не работеше, нямаше как да се топли. По дяволите!
И в двете посоки не се появяваха коли. Вихърът на снежинките замъгляваше погледа му и му докарваше главоболие. Ако останеше тук, можеше да мине някой и поне да го качи до града. Но можеше и да не мине никой. Ако тръгнеше сега, до два часа щеше да стигне. Пътят си личеше и снегът все още не беше натрупал много.
Опипа вътрешния си джоб и усети малката метална бутилка. Сложи в джоба на дебелото си палто пакет цигари и документите, облече го с пъшкане, извади ключа от стартера и излезе. Вятърът го блъсна зверски. Мина отзад, отвори багажника, порови между увитите в шарена хартия пакети и извади малко фенерче. Затръшна капака и заключи колата. Прекръсти се и тръгна.
Поривите на виелицата го шибаха в лицето и го караха да върви приведен. Сред снега бледо се очертаваха два коловоза и той се мъчеше да стъпва в тях, за да не гази в дълбоките преспи. Светкаше с фенерчето от време на време, за да не изгуби следата и после пак го загасваше, за да пести батериите. Все още му беше приятно топло и вървеше с големи крачки. С такова темпо скоро щеше да види светлините на града.
Едно време, като беше млад, често ходеше по планините с приятели – особено през зимата. Измисляха си нарочно трудни маршрути и едва чакаха да завали сняг, за да тръгнат. Опъваха си палатките направо в снега, спяха в спални чували, понякога дори си правеха иглута. В съзнанието му изникна чудна картина на огряна от зимното слънце ледена пустош. Той и Томас седяха на сгъваемите столчета пред палатката, голи до кръста, и си варяха чай. Току-що се бяха натъркали със сняг и кожата им гореше. Вътре в палатката Франк се опитваше да подрежда раниците – чуваха мърморенето му. Внезапно пред тях изскочи сърна. Спря се изненадана, погледа ги няколко секунди – от ноздрите й излизаше пара – после бавно се обърна и препусна.
Неусетно потрепери.
Студът беше започнал да го превзема. Извади ръката си от джоба, спря се и погледна часовника. Беше вървял десет минути. Добре, добре, засега се справям добре, помисли си Робърт. Погледна назад по шосето, но видя само бяла пелена. Бурята вилнееше и не можеше да види на повече от десетина крачки.
Веднъж бяха попаднали на пресни дири от вълци. Стъпките бяха като на куче, но двойно по-големи и според Франк бяха поне от три животни. Може би дори пет.
– Ако видиш куче в планината, което изглежда двойно по-голямо от обикновено, да знаеш, че си попаднал на вълк – каза Франк.
– И какво правиш, като го видиш? – попита Томас.
– Молиш се.
Засмяха се и продължиха.
Не беше добре да мисли за такива неща. Сега трябваше да си представя лято, слънце, изпръхнали от жега пясъчни плажове и полюшващи се на бриза палми. Разбиващи се в прибоя вълни и момичета по бански костюми. Тръстикови барове, пълна луна и южни ритми.
Коловозите съвсем се изгубиха и вече газеше сняг високо над глезените. Лицето го болеше, а устните му бяха изпръхнали и често ги облизваше, от което те се вледеняваха. Спря и извади бутилката с уиски. Отпи две едри глътки и я прибра обратно. Гърлото му се затопли и устните го защипаха приятно. Ху!
Екстра пътешествие, точно като едно време.
Краката му в обувките бяха мокри и усещаше как пръстите му изстиват. През няколко крачки ги свиваше, за да ги раздвижва, но си оставаха студени. Панталоните му бяха мокри до коленете и набити със сняг. Иначе вървеше все още с добро темпо и дори си тананикаше стара мелодийка наум.
Внезапно снегът стана ослепително бял и зад гърба си чу глухо ръмжене на двигател. Обърна се и върху него връхлетяха два фара. Отдръпна се в последния момент, но колата го удари отстрани и го изхвърли в снега. Проряза го силна болка в гърдите и сякаш някой беше забил чук в главата му. Опита се да се повдигне. Болката се изостри. Проклятие! Беше го блъснала кола!
Идиотът за малко да ме убие, а дори не спря! По дяволите!
Полежа още няколко минути.
Така ще замръзна. Трябва да вървя!
С огромно усилие и пареща болка в ребрата се изправи. Може и да имаше нещо счупено. Не бива да прави резки движения. Опипа главата си – над лявото око имаше цицина колкото яйце, но отникъде не му течеше кръв.
Нещастен идиот!
Добре, че го видя навреме.
Опита се да ходи, но на всяка крачка го прерязваше. „По-бавно” – каза си той и започна да стъпва едва-едва. Така беше по-добре. Доста по-добре.
Ще докладвам в полицията, няма начин да не го открият.
Такъв трябва да изгние в затвора!
Сега поне вече имаше сигурен коловоз към града.
Ирония.
Можеше да ме убие, но пък ми направи пъртина.
Сега вървеше по-лесно и макар и по-бавно, до час щеше да стигне със сигурност. Пак погледна часовника си. Едва виждаше стрелките. Минаваше девет. Краката му бяха ледено студени, но го слушаха. Ръцете му бяха на топло в джобовете, имаше бутилка... опипа джоба си, но не я намери. Опипа и другите си джобове, но я нямаше. И фенерчето го нямаше. Сигурно бяха паднала при удара.
Няма да се връщам, по-важно е да вървя.
Окуражи се и се съсредоточи. Вървеше едва-едва. Почти застъпваше обувките си в тясната следа. Снегът продължаваше да се извива в безумни вихри във всички посоки.
Краката не го държаха. Вече беше десет и половина, а от града нямаше и следа. Зъбите му тракаха, целият трепереше и зъзнеше. От време на време му се привиждаха дървета и сгради, но после осъзнаваше, че това е само сняг. Сняг, сняг, сняг. Чувстваше, че е накрая на силите си. Най-много още половин час. Защо не остана да чака в колата? Може би щеше да е по-добре. Започна да му се спи. Измъчваше го жажда. Гърдите го боляха при всяко вдишване. Лицето му гореше. Ходеше приведен и правеше по десетина крачки със затворени очи, после пак ги отваряше за кратко и отново се унасяше. Виждаше топлата стая в къщата на Роджър, цялото семейство, насядало около отрупаната трапеза и немирните малчугани, крещящи и тичащи наоколо. Дали вече са се сетили, че нещо не е наред. Дали някой го търси?
Всичко ще се оправи. Още малко, само не заспивай.
Удари се в нещо и отвори очи. В първия момент не осъзна какво е, но после видя лъскавия метал и се разсъни. Пикап! Опипом обиколи и надникна вътре. Нямаше никого. Дръпна дръжката – беше заключено. Каква е тази кола насред пътя? Мина отпред и видя, че коловоза, по който вървеше, свършваше.
Това е колата, която ме удари! Мамицата му!
Робърт се съвзе и се заоглежда сред вихъра от снежинки. Стори му се, че вижда светлина недалеч. Тръгна натам и се озова пред голяма ферма. От прозореца се процеждаше ръждива светлина. Заобиколи с голямо усилие и намери вратата. Потропа.
Вратата се отвори широко и в рамката й се очерта едър мъж. В ръката си държеше пушка. Присви очи и се взря в стареца:
– Какво, по дяволите?..
Две силни ръце хванаха Робърт точно преди да припадне.

Събуди се и се опита да се обърне. Ребрата го боляха жестоко, главата му сякаш бе хваната в ментгеме. Беше тъмно и студено. Трепереше. Не си усещаше краката. Чуваше сподавени гласове, сякаш идваха от другия край на света. Наостри слух.

– Ще ни издаде, казвам ти. Сто процента. Само това ни липсва сега – избоботи дебел мъжки глас.
– Не можем да го оставим така, сигурно има сериозни наранявания. Да го заведем в болницата – отвърна друг глас със силен акцент.
– Да беше карал по-бавно – пак се обади пърият. Звучеше сърдито и изговаряше думите отсечено. – Аз ли го ударих? Сам си си виновен. Не искай нищо от мен. От тук до града са почти десет километра. Няма да си рискувам живота за някакъв непознат.
– Какво да правим тогава? – попита чужденецът.
– Ще го оставим навън. Не е наш проблем. И без това си имаме достатъчно.
– Но той ще умре в тая буря. Виж го, че едва диша.
– За което си виновен и ти, Емилио. Какво искаш – да ни изпорти на първите ченгета, дето ще доближат леглото му ли? Без мен.
– Но той не знае кои сме. Няма как да ни намерят. Ще го оставим пред болницата и ще се ометем – обади се пак Емилио.
– Ще ни намерят. Бъди сигурен. По целия път не видяхме друга кола. Всички в кръчмата на Бен ще потвърдят, че сме си тръгнали по това време. Не, не! Всеки път, когато съм се опитвал да направя нещо добро, съм свършвал зад решетките. Научил съм си урока.

Робърт изпъшка. Извика силно и гърдите го прободоха.
Отвори се врата и някой светна лампата. Помещението беше нещо като склад или гараж. Имаше рафтове с инструменти и ламаринени кутии. В стаята влязоха двама – едрият мъж, който го беше посрещнал, и един по-дребен, сигурно той беше чужденецът.
– Момчета! – изстена Робърт. – Студено ми е. Много ми е студено.
– Спокойно, старче. Стига си викал. Ще се оправиш – изломоти едрият мъж.
– Студено ми е. Жаден съм. Всичко ме боли. Помогнете ми.
– Как се озова тук? – попита по-дребният.
– Вървях дълго. Имаше буря. Колата се развали. Отивам в града. Чакат ме. Някаква кола ме блъсна. Сигурно имам счупени ребра. Всичко ме боли. Жаден съм. Студено ми е.
– Казах ли ти, че ще ни издаде? – сърдито отсече едрият. – Изкарай го навън.
Другият не помръдна.
– Чух ви какво говорехте. Няма да кажа нищо. Само да се стопля – устните му така трепереха, че едвам произнасяше думите.
– Ще ни накиснеш. Тъпо копеле! – мъжагата пристъпи към Робърт и го зашлеви с всичка сила.
Режеща болка прониза цялото му тяло. Главата му се удари в твърдия под и от носа му потече кръв.
– Разкарай го от тук и гледай да го оставиш надалеч – нареди едрият и излезе.
В стаята остана само дребният.
– Моля ти се, момче! Не ме убивайте! Няма да кажа нищо на никого. Само ми помогни. Не мога да помръдна. Емилио, нали така се казваш? Емилио, не ме оставяй да умра – простена Робърт.
Дребният го гледаше и сякаш се колебаеше.
– Трябва само малко да се стопля. Ще ми дадеш ли вода? – главата му гореше и при всяка дума остри игли се забиваха в мозъка му.
Чужденецът не каза нищо, обърна се и излезе.
Робърт заплака.

От другата стая се чуха крясъци.
– Какво, коконо? Шубе те е да изхвърлиш проклетия старец навън ли? Ако искаш да се върнеш в затвора, твоя си работа. Аз не искам и ще се отърва от тоя боклук още сега.
– От нищо няма да се отърваваш. Ако направиш още една крачка, ще ти пръсна мозъка – повиши глас и Емилио.
– Охоо, писанка имала топки! Внимавай с това нещо, може и да гръмне – засмя се едрият.
– Аз съм крадец, Сали, но не съм убиец. Не мога да оставя човека да умре. И няма да позволя това да се случи.
– И си готов да ме застреляш? – попита Сали.
– Ако се наложи, ще те застрелям – твърдо каза Емилио.
– Заради някакъв скитник?
– Заради себе си. Дошло ми е до гуша от теб, психопат такъв!
– Никога не насочвай оръжие към големия Сал, това го знаят дори кучетата в окръга.
– Или какво?
– Ти, шибано малко копеле!
Прокънтя изстрел и Робърт се сепна. После още няколко изстрела разтресоха склада. И настана тишина. Никакъв звук. Усети миризмата на барут и му залютя на очите.
– Момчета! Момчета? – подвикна той.
Никой не му отговори. Никакво движение.
– Добре ли сте, момчета? – викна по-силно.
Тишина.

Обърна се по корем и започна да пълзи. Влачеше се като пребит. Дясната половина на тялото му беше вкочанена, а ръцете му бяха безчувствени. С огромно усилие се придвижи до вратата. Беше открехната. Бутна я и се изтърколи в стаята. Веднага усети топлина по лицето си. Тук беше по-топло. Успя да измине още няколко метра и застина. Зад масата се подаваха два крака, обути в каубойски ботуши, а далеч зад тях мерна обляната в кръв глава на едрия Сал.

– Момчета? Сал? Емилио? Добре ли сте? – попита Робърт и запълзя към тях.
Стигна до чужденеца. Няколко едри дупки зееха в гърдите му и ризата му беше омазана с кръв. Стисна китката му, но не можа да долови нищо. Сал лежеше на една страна, а очите му гледаха празно в нищото.
Робърт затвори очи и трескаво започна да се моли.
После се огледа се и забеляза мивката в далечния ъгъл. Устата му пресъхна още повече. За няколко минути успя да стигне до чешмата, но не можеше да се изправи. Опита се да се хване за крака на масата, но се свлече на пода и се сви на кълбо. Лежа дълго време. Опита се няколко пъти, но болките ставаха все по-силни. Вече усещаше ръцете и краката си, топлината го връщаше към живот, но заедно с това му връщаше и болката.
Затвори очи и пак видя как с Франк и Томас вървят по стръмен склон в дълбокия сняг. Вятърът шибаше жестоко и той виждаше само обувките на Франк. Томас вървше пръв. Спряха се и се скупчиха с гръб към вятъра.
– Още десет минути и сме на билото – извика Томас и се усмихна. – От другата страна ще е завет.
Засмяха се, удариха юмруци и отново се заизкачваха.

– Докладвайте, сержант!
– Открихме колата му, шерифе, но от него няма и следа. Разбирате, че ако е тръгнал пеш в това време, може да е навсякъде в радиус от трийсет километра. Докато бурята не стихне, не можем да предприемем нищо. Знаете, че няма никакъв смисъл.
– Добре, на сутринта ще подновим търсенето, прибирайте се, преди да сте измръзнали там.
– Разбрано, шерифе.

Слънцето беше изгряло и надничаше през прозореца. Робърт лежеше в трапезарията със затворени очи и дишаше плитко. Не можеше да помръдне. В просъница виждаше топла пролетна поляна, осеяна с минзухари. Седеше и се усмихваше на слънцето. Към него весело тичаха пет-шест кучета. Бяха големи, едри. Двойно по-едри от обикновено.
Робърт нямаше сили дори да се моли.
Вода!

gogov.net