приятели
новини
поезия
автори
вдъхновение
текстове
разкази
музика
българия
контакт
предишен <--- обратно --- > следващ

чакаме се под таблото на гарата в събота сутрин.
а то едно слънчице – да го разцелуваш.
е да, ама в последната възможна минута, когато решихме че повече няма да чакаме никого, бяхме аз, григор и били. кой на ски, кой на царевица да копае, кой от пишлигарлък не дошъл; живи и здрави. малко, но от сърце. както показа бъдещето, по-добре малко, но стабилни, отколкото много, но пишман. и така. качваме се във влака за своге. ама влака не пътува само до своге, а минава през цялото искърско дефиле, и после кой знае закъде, та беше пълно до козирката на машиниста. а то пролет – дядовците понесли едни фиданки, последен сорт, едни малини, касис, мисирки, юрдечки, мотички, раници – нема къде човек една арда да изпуши. много странно, повечето от тия хора едва ли ще дочакат фиданките да родят плод – и въпреки това не спират да садят и да отглеждат всичко наред. и сякаш всички се познават – всеки си говори с всеки, общи познати, аграрни въпроси, спомени от войните и т.н. е, наместихме се криво-ляво, григор даже поспа малко, щото предната вечер бил на купон, а той пие като казак, не прощава на алкохола, ама после и алкохолът не му прощава...
е, лаф-олсун, туй-онуй, домъкнахме се до своге. ама и мен ме стяга шапката, не че съм пил снощи, но някак се чувствам недобре от ранното ставане – и с григор решихме да ядем шкембе-чорба. да де, ама то в своге, зер - град е, къде шкембе ще ти продават. ха тук, ха там, кафенета и снек-барове дал господ, но една хубава селска гостилница никой не се сетил да ситуира. повъртяхме се, поусукахме се около централния площад, пък се изплюхме и поехме към искрец.

-
две седмици преди това се уговаряме как ще ходим; аз съм снимал на ксерокс карта на местността и съм я оцветил с цветни моливчета, като в детската градина, чел съм литература и документация, гледал съм схеми – и в последния момент се озоваваме тримцата по пътя за искрец. сефте, де.

-
на излизане от своге минахме покрай завода за шоколад, бива си го, ама е доста безперспективно построен в една тясна долина до реката – сякаш е военен завод. пък може и да е... а слънцето вече напича хубаво, като за първа пролет. вървим по прашния асфалтов път, подритваме камъчета и се оглеждаме за кръчма. от едно малко мини-маркетче си купихме безалкохолно в пластмасова бутилка от два литра, да си имаме бутилка за вода, че иначе павел все носи, сега нямаше как. пък и григор веднага се изкуши: два литра питие за шейсет стотинки! хапнахме малко хляб с безалкохолното (какво повече му трябва на човек от хляб и боровинка-менте по прашния път) и се понесохме пак. завоите се редяха наляво и надясно – добре че ходехме само с пет километра в час, че иначе щеше да ни се завие свят. коли почти не минаваха. след първото село – свидня – спряхме се, да пием вода и да си пооправим раниците. над чешмата – плачеща върба, врабчета навсякъде; тревата покрай реката се зеленее, абе – красота! аз си носех ножа за забиване, и много ми се щеше да прикова някое врабче за грапавата кора на върбата, но знаех че не съм толкова добър ножар и че само ще похабим врабчето.

малко след това минахме покрай някакво ламаринено заведение с изрисувани реклами на гозби и шишчета, както и табелки, указващи че там спират всички тирове (едва ли по тоя път е минавал тир и веднъж!), но кръчмата беше в ремонт и ние с григор само си преглътнахме апетита, без да имаме шанс да преглътнем нещо по-смислено. минахме по малко мостче над река искрецка, и видяхме колко боклуци задръстват коритото й. григор каза че народното разбиране е, че водата отнася и изчиства всичко, затова хората по инстинкт си хвърляли боклуците в селската река. да, ама по времето когато са възниквали тия инстинкти, е нямало пластмаса и найлон. беше много грозна и жалка гледка.

после минахме покрай болницата за белодробни заболявания, в чиито двор имаше огромни иглолистни дървета. на малко хора е известно, че след 1947 г. няколко доста големи манастира в българия са превърнати в болници – включително карлуково, курило, искрец и още десетина. та затова има секвои и смърчове на по 100 години в двора на болницата. асфалтът вече стана доста разбит и стар, и си личеше че пътят не се използва много – за около два часа ни задминаха само 5-6 москвича. та искрец започна, с една дума. повървяхме (а то си е село като село – грозно, миризливо и зимно, въпреки пролетното слънце) още малко, и съзряхме крайпътно място за манджа. ама едно хубаво, хубаво – цялото от дърво, с изкуствени цветя по фасадата, на два етажа, с керемиди и комин; класика и половина. отвън един чичо режеше дърва с такава самоделна бензинова резачка, че се смях с глас. с григор ни светнаха очите (шкембе!), макар че били каза че такива неща не яде. влязохме вътре – петима селяни с ватенки и капи, цуцат ракийка, телевизорът работи, камината – също, шкембе има, бирата евтина, сервитьорката изрусена, но с добро сърце – красота! е, тогава за пръв път гледах клипа на ‘сандокан с двата ножа’ – голема работа е тоя сандокан, ей! ядохме, пих бира, ядохме още, а то едно вкусно шкембе, едно мазно, ухааа... били пак яде само чесън и оцет, както правят вегетарианците, ама ние с григор се хилиме като откачени от радост. един път като ядохме шкембе на чуйпетлово, беше същото, защото пак бяхме препили вечерта, а по-добра закуска след пиянство и китайците още не са измислили. и докато си ядяхме, попитахме съдържателя за пещери наоколо, е така, да завържем контакти, да не ни мислят за надути, и човека ни разказа за всички дупки наоколо, и после се оказа прав. любезен тип.

междувременно времето се развали малко и стана облачно и мрачно, даже се опитваше и да ръми, ама ние не му давахме. станахме (да не сме тръгнали да седим по кръчмите, я!) и потеглихме по познатата посока. скоро минахме т. нар. център на селото, който така и не видяхме (по моему защото обективно не съществуваше). на някаква чешма, облицована с мрамор, поседнах да изпуша една цигара, а григор се впусна да изследва развалините наблизо. аз му обясних, че това е някой бивш обор на ткзс, но той беше категоричен, че е църква и прескочи мрежата за да я изучи отвътре. върна се доволен и предоволен, имало табелка, и наистина било църква – е, така или иначе, сега беше само останки.

скоро след края на селото, след като отминахме няколко каменоломни и няколко луди рибари сред мрачното влажно време, стигнахме до една пещера под шосето, от която извираше река. всъщност според кръчмаря, а и според книгите, тук излизала водата, която се просмуква от цялата понор планина. възможно е – дебитът на тая подземна река беше няколко десетки пъти над перловската, а навътре имаше голяма зала, в която, съгласно г-н кръчмаря, идвали немци с канута да плуват навътре, ама имало водопад, и преди време се обърнала там една германка и повече не дошли. хубаво беше, така или иначе, но беше наистина за лодка, и страшно мокро и тъмно – заканихме се да дойдем с екипировка и да видим как стоят нещата.

взе да става към три и решихме да си търсим квартира по скалите за през нощта. но баирите бяха гладки, залесени, без грам скала по тях, и явно трябваше да питаме местните хора за пещера. но местни нямаше, докато не стигнахме една малка махаличка до шосето. имаше около пет къщи кръгло, и гледахме пред коя има куче, та белким има и хора. питахме един дядо, и той взе да обяснява, как като малък се завирал из дупките наоколо, еее там на високото, даже преди време идвали едни германци и се спускали в една дупка с въже, но въжето се скъсало и една германка се утрепала и те повече не дошли (странно как всеки си тълкува историите по негов си начин). ама каза, че сами няма да ги намерим. друга една баба ни показа една пещера и вика – ‘ще стигнете по светло баби, вие сте млади, одите бързо. е там има една баба като мене, глуа кучка, ама курназ – не ще да слиза долу, там си живее, като минете покрай нейната къща, много й здраве от гана й речете’.
пещерата се виждаше на ръба на един скален венец на края на света зад всички баири. на око прецених, че ще ни отнеме около четири часа да стигнем дотам. не се знаеше дали изобщо ще става за спане, но нямахме друг избор, а и нали имахме богато оцветена карта... нямаше време за губене, благодарихме на бабата и поехме. слънцето проби през облаците за малко и стана много приказно. спряхме в основата на баира да хапнем малко (били носеше една кутия с мед и орехи), и дръпнахме нагоре по един сипей, после пътеката слезе в долината. вървяхме през сняг, кал, мокри треви, мъчехме се да избягваме заблатените места, което ни бавеше още повече. и както се случва винаги, след около час пътеката излиня, раздипли се и изчезна. озовахме се в едни шубраци, помнехме горе-долу накъде трябва да вървим, но не и как да стигнем. започнахме да се съветваме, и всеки пое в различна посока за да видим коя е най-удачна. оказа се, че на били предложението е разумно и последвахме нейната посока. тръгнахме нагоре по склона към някаква горичка от черен бор, но след десетина минути се оказа, че вървим безнадеждно към отвесни скали. върнахме се обратно до същото място и тогава забелязахме през реката пътека по отсрещния склон. ние и без това доста се бяхме наквасили вече от мокрия сняг и джвакащите полянки, затова през първия по-нормален брод (след като си напълнихме бутилката догоре с вода) преджапахме смело и хванахме пътеката. след близо половинчасово мотане из шубраците сега наистина бяхме попаднали на пътека – широка, равна, в правилната посока. по нея скоро излязохме на невероятно красива поляна с огромен водопад в единия край – колкото осеметажен блок. и досега като си представям поляна с водопад, се сещам именно за там. наистина беше невероятно, и то през март – представям си какво е през май или юни... имаше нивички в долния й край и дори нещо като колиба от найлон и дървени колове. но не ставаше за спане и продължихме нагоре. точно тук били ми каза най-красивото четиристишие, което някога бях чувал, при това – превод от руски.

лошото беше, че пътеката явно имаше за цел тая поляна и после преваляше на юг и слизаше в ниското. пак видяхме нашата пещера – бяхме вървели два часа и половина, и тя се беше поприближила малко, колкото за кураж, но не и колкото да стигнем по светло. спогледахме се и тръгнахме направо нагоре през гората, беше страшно стръмно, и се хващахме от дърво за дърво, а имаше и къпини, които ни се закачаха за дрехите и раниците, и се поизгубихме един друг, та за малко да се изгубим съвсем. викахме се, търсихме се, накрая се намерихме. добре, че беше март и нищо не се беше разлистило – предполагам през лятото няма преминаване през тая гора. драпали сме така по стръмното около половин час и повече, и накрая излязохме пак на пътека, ама тясна, козя. тогава на запад слънцето тъкмо залязваше – беше се прояснило малко и беше голяма красота – тъмнооранжев залез над боровата гора, а до хоризонта – заснежени планини... намирахме се в основата на отвесен скален венец. от тук започваше вече баш стръмното – пещерата беше на не повече от двеста метра над нас, но именно те бяха най-трудните. вървяхме нагоре, почти на четири крака, по мокър сняг, кал и сред гъсти къпини, шипки, повет и дребни ясени. пътеката изчезна след трийсетина метра, но вече посоката беше само една – нагоре и само нагоре. отново се разделихме, но нямаше как да се изгубим, защото склонът завършваше със скална козирка, където беше самата пещера. влачихме се нагоре. закачахме се на всяка педя във къпините и шипките – по едно време аз започнах да използвам раницата си за щит – слагах я върху шипките, натисках ги и минавах от другата страна; после я взимах, слагах я един метър по-натам и пак. имах чувството, че по някое време ще попадна в място, от което няма да мога да се измъкна. подвиквахме си с григор и били, едвам се чувахме, но всички напредвахме еднакво бавно. взе да се стъмва, и трябваше да бързаме, за да можем да съберем дърва за огън. аз си мислех какво ли ще е, ако се окаже че пещерата изобщо не е пригодна за спане, ама оставих негативните мисли за после, че сега не ми бяха нужни. най-после, след час и нещо борба сред бодлите и шубраците, се озовах на видимо разстояние от дупката. беше голяма и висока – хубава пещера, като я видях, набрах сили и се преборих с последните нагли къпини и повети, и стъпих на свободна трева. григор и били също бяха излазили през снеговете и мизерията, и понеже били беше най-напред, й извикахме да провери дали става за спане. нея я беше страх от мечки и не искаше да провери сама. почака ни докато и ние се доберем догоре и едновременно се озовахме на входа на пещерата. беше тъмно да видим достатъчно, но си личеше, че не е много дълбока – не повече от двайсетина метра. оставихме проучването й за утре сутрин, и се заехме веднага да съберем дърва.
трудна задача, особено в такова място, където растителността беше предимно повет, шипки, къпини и глог. с голям зор за около половин час събрахме няколко мокри клона от ясен, както и много клонки от глог и повет. ясно ни беше че няма да стане лагерен огън, но поне малко да се стоплим и да си изсушим обувките, че цял ден джапаме по сняг и мочурища. опитах се да запаля огъня, но не ставаше – изхабих почти цялата тетрадка на били – напразно, клоните бяха мокри и не искаха и да чуят за огън. накрая се ядосах и наскубах малко повет и тръни, които растяха под скалната козирка на входа на пещерата, и бяха сухи, навих ги на кълбо и ги запалих – е, слава богу, тая стратегия проработи. огънят пламна и дори започна да пращи. най-после седнахме да починем като хората. спогледахме се и се засмяхме – ей, голям зор беше, ама го направихме най-после. шалтето ми беше цялото на дупки и разпарцальосано от провирането между трънаците. огледахме се – пещерата беше суха, от тавана й се бяха откъртили огромни блокове, и бяха се забили в прахта на пода. прав трудно можеше да се ходи навътре, аз посветках с фенерчето си, но светлината му навсякъде стигаше до скала – изглежда наистина това беше всичко. имаше достатъчно място за спане – сухо и заветно (защото се появи и вятър по тъмно). виждахме някакви единични далечни лампички по планините наоколо (къщата на самотната баба така и не видяхме – явно сме минали по друг път). ядохме, разказвахме си случки, хилехме се; бяхме много уморени, но поне имахме подслон. аз дори сварих чай и кафе в канчето си, пуших щастливо арда без филтър, беше много весело – и както когато винаги след дълъг ден вечер сме до огъня на сушина, ми стана едно топло, уютно, мило – както никъде другаде.

не стояхме до късно – утре трябваше да тръгваме рано, защото искахме да отидем до пещера елата, прочута с красотата си, а нея щеше да е още по-трудно да я намерим. сложихме си обувките до огъня и се натръшкахме един до друг в спалните чували, били я сложихме по средата, да не я е страх от мечки. докато се качвахме в последния участък имаше много дърдонки, ама страшно едри, и изпражнения на лисица, и аз се опасявах че някое прегладняло животно може да се престраши да дойде да ни претараши храната.
ама единствената мечка се оказа самата били, която като ставала през нощта да пикае, стъпила на канчето ми и на сутринта го намерих сгънато надве. григор обаче като се посъбудил, взел силуета й, каквато си беше рошава, за истинска мечка, и дори извадил ножа да е готов за схватката. така или иначе, резултатът от всичко беше, че трябваше да изчуквам канчето като тенекеджия, но дори успях да сваря спагети в него за закуска – от тия виетнамските, дето ги заливаш с вряла вода. е, ако някой е варил вода на стъбълца от повет, ще ме разбере каква мъка беше. закусихме, разгледахме пещерата, която наистина беше срутена и в момента представляваше площадка около десетина метра в диаметър, в най-високата точка около 3 метра висока, а навътре стигаше до 50 см. толкова. някога може и да е била пещера, но сега, след като такива огромни блокове се бяха откъртили от тавана й, трудно можеше да се предположи накъде е продължавала. събрахме си боклуците и тръгнахме. планът беше да продължим по склона над пещерата. започна да вали дребен сняг. беше страшно студено и мокро и заледено. излязохме някак от скалите и по стръмна хлъзгава ливада, държейки се за тревата и смриките, изпълзяхме точно над пещерата. от там продължаваше почти равно било и окомерно изглеждаше че ни трябва около час до най-високото. тръгнахме нагоре бавно и си говорехме за крепости и римски пътища, и се оказа, че това по което вървим, е римски път – застлан с камъни, по средата на нищото, от никъде за никъде. григор не беше съгласен, но то беше очевидно. предполагам, за да се съгласи че е римски път, григор сигурно трябва да види римляни по него. отляво, много далече, имаше скали, които наподобяваха човешки фигури, а отгоре на скалния венец имаше някакви стърчащи скали, като развалини.

не след дълго засякохме един ловец с пушка, точно на пътя ни. оказа се, че цялата понор планина е завардена от ловци, имало хайка за вълци. човекът ни обясни че има няколко останки от крепости наоколо – включително това, което ни изглеждаше като крепост. а там където сме спали, през 1936 г. е намерено златно съкровище от римско време, имало дори и златна змийска глава (мечтата на всеки иманяр). григор щеше да подивее от кеф, искаше всичко да види, но бързахме както винаги. ловецът беше категоричен, че елата няма да я намерим сами, но ни упъти да питаме ловеца на върха на билото, той знаел повече.

заджапахме по снега. обувките, едвам изсъхнали на жалкия огън, сега за минути се наквасиха пак. григор видя в снега следи, и повика най-близостоящия ловджия. я оня само като ги зърна, и като се развика и разпсува по радиостанцията – къде сте гледали бе копелета мръсни, пак сме ги изпуснали. явно ставаше въпрос за вълците, и ние много се зарадвахме. били се опита да пита ловците защо ще убиват добрите животинки, ама я сръчкахме в ребрата да мълчи, да не ни почнат и нас. стигнахме до най-високото, и се оказа, че от там имаме още половин час до баш върха. времето се проясни и сред ослепително белия сняг джапахме към най-високата точка на понор планина. струваше си зора. отгоре се виждаше прекрасна панорама към билото на стара планина на север, на юг и на изток всичко беше искрящо бяло, а на изток познатите ни от вчера планини се синееха. ловецът на билото ни обясни, че елата е много трудна за откриване, че сега както има сняг, е невъзможно да я открием, ако не сме ходили; обясни ни също така колко много експедиции из понор са завършили фатално, дори и през май месец. беше пич обаче и ни посъветва да слизаме в зимевица и да си ходим по живо по здраво, преди да сме загазили с времето и да се изгубим. вече умирахме от жажда, и колкото и сняг да ядяхме, ни се пиеше вода, а планината вече беше абсолютно гола и вода щеше да има доста по-надолу. решихме да разчитаме на късмета си и да не търсим елата изрично, само ако я уцелим. тръгнахме вече само надолу, по дълбокия сняг. от юг снегът беше малко заледен и се ходеше почти без да пропадаме, сега в мекия сняг на северния склон газехме до над коляно. по едно време склонът стана страшно стръмен. решихме да се попързаляме. извадихме си найлоните, които постилахме под спалните си чували, и се понесохме по най-стръмната пързалка на която съм се пускал някога. долу в ниското имаше рекичка с обли камъни и за да не се размажа в тях, трябваше да спирам с всички позволени средства, което ми отне около трийсет метра спирачен път – търкалях се и се мятах по снега като сламено плашило, докато накрая се забих здраво до кръста в една пряспа. григор и били спряха по-умерено. пуснахме се още веднъж и още веднъж, докато накрая станахме вир-вода целите. поне измихме найлоните си от праха на пещерата. поехме пак надолу, вече силно развеселени, и скоро попаднахме на коларски път, разбира се, кален и снежен, но вече на никого не му пукаше от снега. отляво имаше скални венци нависоко, но ако се бяхме забили из тях, нямаше да смогнем да се измъкнем до вечерта. някъде там трябваше да е елата, но я възневидяхме, и продължихме по разширяващия се постепенно коларски път. после се оказа че сме минали на стотина метра от нея, но не сме знаели. пихме вода от рекичката, тичахме надолу и се кефехме като луди. след час и нещо, общо четири часа откакто бяхме тръгнали от пещерата, стигнахме до зелена трева в околностите на село зимевица. по някакви свръхкални, лайняни и мокри черни пътища се домъкнахме до асфалта на селото. най-после.

продължихме по асфалта и скоро стигнахме до отворено кафене, в което веднага си поръчах кафе, а григор и били – познайте какво: кока-кола. седяхме вътре, гледахме през витрината, слънцето пак се задръстваше от облаци; изпуших поредната си арда, и мокри и изстинали вече, след по една локумена вафла, тръгнахме надолу. според моята грижливо оцветена карта, беше най-разумно да минем през водопада скакля няколко километра на изток, все по шосето. вървяхме около час по асфалта все надолу; спряхме за малко да си доизядем бисквитите със сладкото от малини на григор, той носеше огромен буркан сладко, едвам го изядохме за три яденета. после пак джапахме по мокрия асфалт. срещнахме заблудени туристи, които се опитаха да ни питат нещо, но после се разбра, че знаят повече от нас, и се отказаха. село заселе изскочи от нищото, и както вървеше пътя, асфалтът правеше рязък завой надясно, а ние продължихме направо и се озовахме точно над водопада. рекичката, която образува 92-метровия водопад, е най-невинна селска бара с патици в нея, които дори точно сега се оплождаха активно – мъжките се качваха на женските, като им захапваха шиите и ги потапяха под водата – ега ти и перверзията! (малко известно е че мъжките патици са толкова пъстри само за да не се объркват женските и да се кръстосват с мъжки от друг вид. патици само от един вид, отглеждани изолирано, бързо губят окраските си, защото няма нужда от тях).

погледахме рекичката, и после по оградената с парапет стръмна пътека надолу, слязохме всичките стотина метра до основата на водопада. беше красиво, защото погледнато отдолу, мястото е заградено със скален венец, дебел около стотина метра, и затваря трите страни на водопада. бъбреците ни се разбиха, защото пътеката представляваше стълбище, но недобре оразмерено, и всяка крачка беше различна от предишната. долу, сред пищнозелените мъхове, хапнахме малко, и слязохме на шосето за софия, защото григор бързаше да се прибира. отидохме до гара бов, но се оказа, че влак има след два часа и решихме да стопираме за по-бързо. таман излизаме на шосето отново, и един влак спира на гарата. григор удари един спринт и тъкмо се качи, влакът тръгна.

ние с били не бързахме, пък и искахме още емоции, и решихме да си ходим на стоп задължително. застанахме до шосето, аз запалих последната си арда, стопирах, стопирах – нищо. казах на били – ако ти спреш нещо, ще те черпя сладолед в софия. е, нали е за сладолед, първата кола която мина, били махна и тя ни спря. оказа се някакъв пич, който остави синчето си в своге и след като стигна софия за половин час, мен ме остави до враждебна, и продължи с били за княжево.
били, още не съм те черпил сладолед, но не съм забравил – имаш го от мен, още на третия ден, откакто се прибера в българия.
е така беше.

gogov.net