приятели
новини
поезия
автори
вдъхновение
текстове
разкази
музика
българия
контакт
предишен <--- обратно --- > следващ

Случи се така, че в един рядък епизод от моя живот се оказах с малко излишни пари в джоба. Не е учудващо човек да има пари в джоба. Странното е те да са излишни. Защото винаги когато отнякъде се появят пари, разпределянето им за съответни нужди далеч е изпреварило самото им появяване. Та в този смисъл съдбата ме завари неподготвен и аз нямах ни най-малка представа какво да правя с тези петдесет лева. Ако знаех поне един час по-рано, че ще ми паднат малко пари, щях да имам план за какво да ги похарча. Но сега – пълно блокиране. Наистина, не е лесно да се озовеш насред София с внезапно появили се отнякъде пет жълти банкноти, без да знаеш за какво си решил да ги прахосаш. Например можеше да си направя предварителен резервен план за подобни ситуации – да знам, че появят ли се неочаквани пари, трябва да се похарчат за еди какво си. Но откъде пък да очаквам, че ще се случи подобно нещо – то парите, които очаквам, се появяват толкова рядко, какво остава за изненади от подобно естество. Но така или иначе проблемът си висеше във въздуха със страшна настоятелност. Какво да правя с тези петдесет лева?

Първото, което ми хрумна, беше да се обадя на тоя-оня, да се съберем вечерта и да си друснем една хубава почерпка. И без това отдавна се каним да го направим. Ще пийнем няколко бутилки ром, ще хапнем охолно и после – по живо, по здраво. И без това е мой ред да черпя, ще се представя достойно. Тръгнах по улиците да търся някой по-така магазин за алкохол и продължих да търкалям банкнотите из главата си. Ознаменувах случая с излишните пари, като си пуснах фиш в малък тото-пункт. Не може да не спечеля някоя голяма награда – днес просто ми върви. Усмихнат продължих да вървя. Трябваше да купя пиене – ето, довечера се теглят печелившите числа, може да имам два повода да черпя. Хмм. Добре де, мислех си – и какво – ще се напием, после на сутринта ще ми се мотае главата – и нищо. Като всеки друг път. Все едно не е било. А ще е хубаво да си купя нещо по-смислено, да ми остане спомен от този ден, да знам кога съм имал излишни пари. Но какво да си купя? Обувки – може, старите ми вече започват да се разпадат, а идва есен, ще ми трябва чифт хубави и здрави кожени обувки. А дали да не си купя нова риза – сега имам само една мръсно бяла, която е започнала да ми отеснява и да се разнищва по ръбовете, около копчетата и под яката. Една нова, ослепително бяла риза би била хубав подарък и от голяма полза. Е да, ами дънки – откога се каня да си купя хубави дънки, но не от квартален базар, произведени в някое мазе в арабския свят, а истински, маркови, елегантни и скъпи. Да бе, засмях се сам – скъпи дънки за петдесет лева, те цените им започват от сто и двайсет. Няма да стане. Пък и какъв смисъл има да харча пари за луксозни дънки, които пак след една година вече ще са на парцал. Не, не, няма да е дреха, трябва да си взема нещо, което ще остане. Нещо, което да нося в продължение на години. Сребърен пръстен например. Един хубав, едър, тежък, гравиран сребърен пръстен. Да, това ми харесва. Тръгнах към един известен бижутерски магазин, защото щяха да ми направят истински шедьовър за парите, които шаваха из джоба ми. Витрините на магазините се редяха пред мен и от измитите им стъкла се процеждаха пипалата на съблазнителни стоки от всякакво естество – но никоя от тях не беше достойна за мен. Аз вървях към своето решение. Вървях на четвърта скорост. Четвърта скорост! Ами да – ето какво трябва да купя – спици за мотора и нова ръкохватка за спирачката. Последният път едва не се убих, когато го карах. И все отлагам да го поправя, а с тия неща шега не бива. Сякаш ми олекна на сърцето. Страхотно! Един хубав ремонт на двуколесното ми возило щеше да оправдае дългото ми шляене из града. Знаех добър магазин за резервни части – за около час щях да стигна дотам. Сега се чувствах сигурен в избора си и спрях да се питам дали не мога да си купя нещо друго с тия пари. Леле, колко било сложно да се похарчат петдесет лева в днешно време. Бях се изпотил от ходенето, а бях и огладнял сериозно. Спрях да хапна на крак парче пица. Беше вкусна. Взех си още едно парче, но изглежда се надцених и така ми натежа, че не можех да помръдна от мястото си. Тръгнах съвсем бавно. Седнах в първото изпречило се на пътя ми кафене и реших да пуша една цигара с чашка горещо кафе, докато храната ми слегне. Само че кутията цигари в джоба ми беше празна и се наложи да си купя нова. Седнах, отворих я, махнах станиола и извадих една цигара. Ммм, колко са ароматни, преди да ги запалиш... Изпуших две почти една след друга, изпих си кафето и тогава ми хрумна, че няма нужда да вървя пеша – ще хвана автобус до магазина. Прекрасно – когато човек спре да се движи, могат да му хрумнат градивни идеи. Взех си предвидливо два билета, никога не се знае, и зачаках на спирката. На будката, където продаваха билети, се мъдреше новият брой на списанието, което четях. Бре, как съм го пропуснал – иначе редовно си го купувах. Аа, да, досега нямаше с какво да го купя – но днес имам пари, много пари – веднага си го взех. Понечих да го разгледам, но автобусът дойде и реших да оставя това удоволствие за после. Седнах зад шофьора, разкъсах найлона на луксозното издание и потънах в интересните му статии. Една реклама ме заплени: “Новите постелки за екстремни туристи” – следваше обяснение колко са по-добри от старите, които за нищо не стават, въпреки че ако не ме лъжеше паметта, ги произвежда същата фирма. Само за 9.99 – леле, това си беше направо подарък. Ето, таман навреме – нали обикновено ходим по планини през есента и зимата. Не че спалният ми чувал е лош, но една постелка отдолу винаги си трябва. Даже понякога е по-важна и от самия чувал. Е, да де, ами спиците? После веднага се успокоих – моторът ще го карам чак напролет, тогава и ще го ремонтирам, хайде сега – всяко нещо по реда си. Обзе ме вълнение. Идеално – нещата се нареждаха точно като трябва. Не ми оставаше нищо друго, освен да сляза на първата спирка и да поема с трамвай в посока центъра на града, за да се сдобия с “чисто нова, напълно изолираща постелка в свежи цветове”. А! Съвсем забравих – днес трябваше да се виждам с един художник. Така, но първо трябваше да му се обадя вкъщи. Слязох от трамвая и се огледах – улични телефони колкото щеш, но нямах нито жетони, нито фонокарта. Никакъв проблем – влязох в първата книжарница, взех си карта и се обадих на Марин. “Стой там, ще дойда след петнайсет минути” – каза той и затръшна слушалката. Докато го чаках мина някакъв дрипав просяк и след сърцераздирателната му тирада се разделих с още два лева, които той грижливо мушна между други банкноти и ми пожела здраве. Междувременно се сетих, че вкъщи нямаме телчета за телбод (или машинка за телбод, едно от двете), и все отлагам да взема. Върнах се обратно в книжарницата и купих една кутийка телчета. След петнайсет минути се сетих, че всъщност телчета имаме, а машинката е това, което липсва отдавна, но ми дожаля да харча повече пари. Освен трите лева, които дадох за чифт чорапи, защото отдавна се каня да си купя топли чорапи за зимата – ето, че съвсем случайно на тротоара някакъв тип беше опънал сгъваема масичка и продаваше чорапи. Късмет! Сложих ги в джоба и запалих цигара.

Марин дойде, седнахме в първото кафене и след задължителните разговори за ЦСКА, новите му любовници и все така липсващото вдъхновение, той ме помоли за малък заем. Десет лева, не повече, че бил закъсал много. Но щял да ми ги върне още в петък, че чакал едни пари отнякъде. Мисля, че няма по-добър начин да държиш настрана от себе си някого от това, да му дадеш дребен заем. На него му е неудобно да те търси, защото още не ти е върнал парите, а на теб ти е неудобно да го търсиш, за да не помисли, че му се обаждаш да си ги искаш. Приключихме и с това – едва грабнал банкнотата от десет лева, художникът се извини с много спешни дела и изхвърча навън, оставяйки ме да платя две кафета и два коняка. Следващият път щял да черпи той.

Така. Сега оставаше само да стигна до спортния магазин и да си купя мечтаната постелка. Погледнах си пак обувките, докато вървях по тротоара. Дали пък наистина не беше по-добре да си купя нови обувки? Прогоних тия еретични мисли и упорито тътрех крака по плочките. Какъв му беше адреса на тоя магазин – понечих да погледна в списанието, но се осъзнах, че съм го забравил в кафенето. Голям праз – вече го бях прочел почти цялото, няма да се връщам, то може и вече да го няма там. Знам къде се намира магазинът горе-долу, ще питам и ще го намеря. Сетих се, че наблизо работи една моя позната – тя щеше да ме упъти. Мм, колко хубаво – тъкмо ще се видя и с нея, тя е толкова лъчезарен човек, че след всяка наша среща светът ми се вижда много по-приятно място за живеене. А и е моята зодия – това е хубав повод за закачки от много наши общи приятели. Моята зодия – родена само една седмица след мен. А, ами тя утре има рожден ден. Не! Днес! Леле, щях да забравя. Ето един чудесен повод да се срещнем и да побъбрим приятно. Супер! Взех малък елегантен букет и след пет минути бях на вратата на офиса й. “Галя? Тя се премести в другия ни офис, близо до хотел ‘Плиска’ – ако искате, ще й звъннем.” Не, по-добре да отида лично. Погледнах си часовника – вече наближаваше четири. Да не би днес, като има рожден ден и да я пуснат да си ходи по-рано – нямаше такъв шанс, увериха ме от офиса й. Но не било зле да побързам. Разбира се, хванах такси и след седем минути бях при Галя. Тя ми се зарадва, обсипа ме с целувки и ме обля с щастие. Бюрото й беше претъпкано от огромни букети, тя добави моя скромен сред тях и ми се извини, че не може да ми обърне много внимание, имали много работа – да я изчакам половин час и ще си ходим заедно, довечера щяло да има голямо парти у тях. Чудесно, само дето аз всъщност исках да я питам за адреса на спортния магазин. “Е, ами ти си бил съвсем до него – на петдесет метра от стария ми офис, в съседната сграда.” Малко се ядосах на себе си, но така или иначе можеше да оставим веселбата за довечера, а сега се съсредоточих как да се върна обратно в центъра. Купих си пак билет – този път само един. Взех шумния автобус, който ме придвижи предимно в тангенциална посока, но поне имах време да помисля. И какво – постелка за спалния чувал. Че ние напоследък все по хижи ходим, за какво ми е тази постелка. Колебанието растеше. Но все пак, след като съм решил, че трябва да похарча парите за нещо хубаво и смислено, не биваше да се отказвам, че току-виж съм ги похарчил, без да разбера, само за глупости. След още петнайсет минути бърз ход най-сетне стигнах в заветния спортен магазин. “Да, усмихна ми се продавачката, имаме, какъв цвят искате?” – целият треперех от възбуда. Яркосин! Това е моят избор. Тя разгърна пред мен вълшебната повърхност на порестия материал и ме изгледа с усмивка – “Това харесва ли ви?” Охоо, и още как. Подкани ме да платя на касата и да дойда да си го взема. Застанах пред касовия апарат и последна мисъл ме прониза – дали да не си купя нещо друго, но аз я прокудих все едно, че беше нахална муха. Бръкнах в джоба си, но оттам извадих само три лева. А! Започнах да ровя из другите джобове – нищо. Нито стотинка. Пак ги прерових – същия резултат. “Момент” – казах и се дръпнах настрани. Ровех като обезумял, да не би да съм ги изгубил някъде – после започнах да смятам къде какво съм платил и се убедих, че всичко е на мястото си – наистина ми бяха останали само три лева. Щях да умра от яд. Проклинах съдбата, Марин, Галя, София и целия свят. Но все така бях упорит до самозабрава. Реших, че макар и с три лева в джоба, половин ден се опитвам да стигна до тоя проклет магазин и ще си купя каквото и да е от него, та ако ще бомба да падне. Продавачката се усмихна, вече не чак толкова приятно, и ми препоръча да си взема ключодържател в металически цвят, само за три лева. Идеално – просто го купих, оставайки без пукната пара и излязох от магазина бесен. Тогава се сетих, че всъщност аз имам само един-единствен ключ, от къщи, и не ми трябва никакъв ключодържател, защото така или иначе той си е вързан на въженце за калъфчето с документите от години. Ядосах се още повече и пуснах металическия предмет в първия уличен канал. Седнах на тротоара да изпуша една цигара. Вече бе започнало да се свечерява.

Добре де, казах си – какво толкова. Сега нямаш и една стотинка в джоба. Не е ли прекрасно? И изведнъж, осъзнавайки този факт, от сърцето ми сякаш падна лавина камъни. Почувствах се лек като есенно листо. Бух! Каква досада и тежест са парите. За някакви си петдесет лева си пропилях целия ден в трескаво обикаляне на града и не спрях да се ядосвам. Сега ми оставаше само да се прибера пеша и да се радвам на тишината.

gogov.net