приятели
новини
поезия
автори
вдъхновение
текстове
разкази
музика
българия
контакт
предишен <--- обратно --- > следващ

Чета вестника с обяви за работа. Лоша работа – всичките обяви са непосредствено до некролозите. Сигурно за да е ясно, че търсенето на работа от вестникарска обява е умряла работа. Но аз съм упорит. След внимателен прочит най-сетне намирам своето поле за изява. Вярно, държавно учреждение, но точно по моята специалност. Покривам всички изисквания. Сякаш някой е прочел автобиографията ми и я е публикувал като обява за работа. Обаждам се и си уреждам интервю. Много са любезни.
Точно в десет седя на твърд дървен стол срещу четиридесетгодишна красива жена, която умира да ми бъде полезна. Разговорът е лаконичен:
– На колко сте години?
– Тридесет.
– Образование?
– Висше. По специалността, която сте посочили.
– Стаж?
– Пет години. По специалността.
– Чужди езици?
– Английски, руски и немски.
– Умения за работа с компютър?
– Ако умения означава да знам как да си напиша името, моите са далеч над средните.
– Препоръки от предишни работодатели?
– В папката са.
– Добрее. – тя се усмихва, докато въвежда данните ми в компютъра си, после ме поглежда изпитателно.
– Доколкото мога да преценя, вие изпълнявате всички наши изисквания. Налага се да ви задам няколко допълнителни въпроса, за да изградя вашия профил по-цялостно.
Аз обаче съм истински професионалист в явяването на интервюта за работа. Знам всеки неин въпрос, както и топ десет на най-добрите отговори, които се очаква да кажа. Изважда някаква анкетна таблица и започва отново да ме разпитва:
– Способности за работа в екип?
– Предпочитам да работя в екип. Справям се отлично.
– Умения за ръководене на екип?
– За това съм роден. Пише го в препоръките ми.
– Способност за самостоятелна работа?
– Отговорен човек съм. Работя мотивирано и сериозно.
– Посочете някоя своя слабост?
– Понякога прекалено се отдавам на работата си, което пречи на личния ми живот.
– Някоя своя силна страна?
– Не оставям нерешени проблеми, каквото и да ми струва.
– Имате ли готовност да работите с динамично работно време и пътувания извън града?
– Това прави работата още по-интересна и предизвикателна.
– Каква заплата очаквате да получавате?
– Никога не работя заради парите, гледам на тях като на разумно възнаграждение, което оценява труда ми.
– Добрее. – пак се усмихва и прибира анкетния лист в папката с документите ми. Става и кима към компютъра:
– Ще отида да взема разпечатката. Връщам се след десет минути. Чувствайте се удобно. Извинете! – и излиза.
Ху! Отдъхвам си. Дотук всичко мина по вода. Няма как да не ме вземат. Чудно ми е само дали такава работа ще ме удовлетворява. Чувал съм, че в държавните институции не се работи много. Аз не обичам лежането по бюрата. Но това сега не ме безпокои. Очаквам още въпроси – винаги задават допълнителни въпроси на такива интервюта. Драскам си с молива по белия лист пред мен. Вратата се отваря и красивата жена влиза с тържествена стъпка. Сяда на бюрото си и се навежда напред:
– Трябва да споделя с вас, че вие отговаряте в най-пълна степен на нашите представи за служител. Проведохме разговор с още около двеста кандидати за тази позиция. Вие единствен се вписвате в критериите ни сто процента. Направихте ни много добро впечатление.
– Благодаря.
Изважда нова таблица и се обляга назад. Сваля очилата си и става сериозна.
– Според новите изисквания на Европейския съюз, ние, държавните учреждения сме задължени да приемаме на работа с предимство следните социални групи. – изброява ги бавно и отчетливо, да не би случайно да пропусна нещо:
– Лица от малцинствени групи, инвалиди, лица с чуждестранен произход, жени, хомосексуалисти, социално слаби, току-що завършили специалисти и самотни родители.
– Чудесно.
– Затова се налага да ви задам още няколко въпроса.
– Нали отговарям на критериите ви?
– Да. Но за да ви назначим, трябва да сте от някоя от изброените социални групи.
Настръхвам леко. Започне ли се с такива условия, нещо не е наред.
– В смисъл?
– Имаме кандидати, които съгласно изискванията на Европейския съюз ви превъзхождат по това условие.
– Да, но нали казахте, че само аз се вписвам в представата ви? – нещо не схващам, сигурно съм старомоден.
Поглеждам служителката в очите и се мъча да прочета там какво не е наред.
– Процедурите трябва да се спазват. Лесно ще оправим това. – поглежда в таблиците си и ме пита:
– Не сте ли от социално слабо семейство?
– Чакайте малко. Ще ме взимате на работа или ще си говорим за личния ми живот?
– Вижте. Много е просто. Ние сме държавно учреждение. На нас ни трябват квалифицирани служители. Но за да подпомогнем хората в неравностойно положение, сме длъжни да им даваме предимство. Ето – стига да се впишете в някоя от така наречените малцинствени групи, веднага ви наемаме. Повтарям въпроса си – не сте ли от социално слабо семейство?
– Не. Имам собствен апартамент и никога не съм взимал помощи.
– Даа. Случайно да имате трайни физически увреждания?
– Боже опази! – чукам по бюрото с показалеца си. – Засега не.
– Даа. – тя вече изглежда угрижена. – Сетих се!
– Какво?
– Не сте ли от някое малцинство – евреин, арменец, ром, турчин?
– Не. Чист българин съм.
– Поне арменец не сте ли?
– Не. Но арменците ги уважавам. Правят хубав коняк.
Тя се усмихва нервно, но вече сериозно се затруднява. Води си бележки, драска и вписва дълги изречения в документите си.
– Става много трудно. А така искам да ви вземем на работа... Как да го измислим? Жена не сте. Определено. Или? – и ме поглежда през очилата.
Аз поглеждам в тавана с отегчение.
– Даа. Да. За какво да се хванем?
– За образованието ми, опита, който имам и другите важни неща.
– Те са на второ място. Бъдете търпелив.
Не знам защо, но търпението ми вече започва да свършва. Тя ме забива със следващата реплика:
– Извинявам се, но случайно нямате ли поне бегла хомосексуална ориентация?
– Вижте, мисля че интервюто приключи. Оттук насетне решението си е ваше.
– Чакайте! Случайно не сте ли самотен родител?
– Не. Не съм женен и нямам деца.
– Поне едно?
– Нямам никакви. – вече съм ядосан и искам да си вървя. Ставам от стола, но красивата държавна служителка ме спира.
– А да имате някой роднина, който да е хоспитализиран с трайно умствено разстройство? – и ме поглежда умолително.
Това е вече прекалено. Взимам си палтото и се ръкувам с жената:
– Беше ми приятно да разговаряме.
– И на мен. Колко жалко, че не попадате в никоя от тези групи хора в неравностойно положение.
– Жалко, да. Всъщност – по-добре, че не попадам.
Тя се намусва с неразбиране:
– Така ми се искаше да получите работата...
Не ме взеха на работа. Голяма работа! Изпълнявам всичките им изисквания, но не съм ливанец, нито инвалид, нито жена, нито беден студент, нито самотен родител, нито гейзер, нито някой психопат. Аз съм здрав и прав, добре образован и опитен специалист. Чист българин в разцвета на силите си. Вървя по улиците и си мисля:
Коя всъщност е най-онеправданата социална група?

gogov.net