приятели
новини
поезия
автори
вдъхновение
текстове
разкази
музика
българия
контакт
предишен <--- обратно --- > следващ

бях отишъл с нашите на вилата им на радуй. съботата беше съвсем нормална за началото на март: студено и облачно време, от тия дни, в които ти се струва че ще е облачно няколко години поред. бяхме се разбрали с павел да дойде дотам с мотора, а после да ме откара до пожарево, където щяхме да си направим първата пролетна юнашка сбирка на открито. беше говорено с местните типове – пацо-дета и бойка – да се съберем край огъня, да си опечем шишове и да пийнем няколко литра винце. щеше да стане славна веселба. те двамата знаеха някаква много тайна полянка в околностите на селото, където се събирали ловците понякога, с чешма и рекичка – истинско хайдушко сборище.

след като поорязах малко храсти по двора и посъбрахме старата шума, поизгнила през зимата, в двора не остана много работа, така че едвам изчаках да чуя бръмченето на мотора. тогава бях много бос на тема мотори и ми се виждаше изключително трудно такова нещо да се изучи, управлява, поддържа и обича. въпреки това от павел струеше именно такава някаква особена гордост – един щастлив собственик на иж.

павката дойде да ме вземе от радуй и след половинчасово бясно каране по асфалт стигнахме центъра на пожарево. обиколният път беше предпочетен, защото прекият минаваше през разкаляни ниви, където нямаше да е много приятно да се управлява тежък мотор с двама души отгоре му. така или иначе не срещнахме никакви коли по разбития асфалт, а макар времето да беше тихо, насрещният вятър при 75 км/ч направо пронизваше.

пацко веднага довтаса и решихме: павел ме оставя с мотора на полянката, връща се и взима илиянка, а през това време младежта се домъква при мен. речено-сторено! минахме през бойка да ни обясни къде се намира мястото – и се оказа една наистина чудна полянка, обградена с джанки и акации на около 3 километра от селото. стигнахме до нея по черен път с няколко разклонения, сред ниви, по които се зеленееха едва наболи стръкове. покрай полянката течеше малка рекичка, врязана на няколко метра в тясно и дълбоко дере, а в другия край имаше мраморна чешма. в средата на поляната се мъдреше огромно огнище, а под джанките – маса и пейки. приказно местенце!

павел ме остави на поляната и отиде да вземе илияна. аз посъбрах дръвца, докато беше още светло и след като измъкнах няколко големи клона от дерето, реших че топлината е осигурена. пих вода от чешмичката, поогледах поляната и събрах гилзи – имаше дори и ‘уинчестър’ – и ги подредих над чучура. после стъкмих огъня и го запалих. седнах си на раницата и шалтето и запалих цигара. наоколо се стъмни, птиците утихнаха и стана уединено и изключително спокойно. само рекичката шумолеше в дола. после изядох две кюфтета от запасите, пих пак вода и пак пуших. имах достатъчно време – седях си сам и не мислех за нищо; в тишината на самотната тъмна поляна само пукането на дървата ме връщаха към реалността. от време на време прекапваше за няколко минути лек дъждец, на аз не се и помръдвах. само си пушех и си седях по турски – имах чувство, че мога да изкарам така до пролетта. вече се беше стъмнило напълно и само благодарение на плътните облаци нощта не беше плътно черна, а сред тъмнината сивееха силуетите на необлистените още дървета. отдалече чух бръмченето на иж-то: най-после павел и илияна дойдоха, илияна слезе от мотора и седна до огъня и взе да си грее ръцете на оскъдните пламъци, а павел се върна да инспектира пацо-дета и бойка и техните авери – дали и кога ще идват. видяхме как светлината на фара се отдалечава, заедно със заглъхването на двутактовия двигател. скоро се върна малко ядосан: ония още се мардосвали – но поне виното беше у нас, а в раницата имаше половин кило свинско.

сипахме си виното в пластмасови кофички от кисело мляко, които илияна тайно беше свила от запаса ‘саксии’ за пролетен доматен разсад. купонът започна – павел извади кавала и не се спря. пиехме и се веселяхме, въпреки дъждеца, който се закроти и си валеше стабилно повече от половин час. вече се бяхме отказали да чакаме компанията от селото да дойде – особено както и беше заваляло... когато все пак пацо, оги, бойка и още едно момче дойдоха, казаха че сме изглеждали страхотно отдалеч: аз прав в контражур до огъня, павел дъни на кавала, а обстановката – влажна и призрачна. дъждът таман беше спрял. с тях започна вече истинския купон. е, пацко си беше дръпнал преди това неизменната трева и беше малко досаден, но пеехме с цяло гърло, пиехме с още по-цяло; павел свиреше солата, а дета тактуваше по тубата с вино. после се врътнаха два царски шиша с месо на жарта – ухаа! облизах си пръстите няколко пъти, докато ги раздам. илияна си хапна хляб и кашкавал; имаше и варен ориз ‘а ла били’. и така до дванайсет, когато пожаревската тайфа си тръгна към селото, а ние с павел и илияна решихме да останем. имахме само чували и шалтета и рискувахме да се измокрим здраво ако завали, но ни беше все едно.

точно след като се нагласихме и си легнахме под джанката с най-много самодивски метли в короната, започна да капе лекичко и упорито. добре, че сложих раницата си за възглавница, поне нея да не я мокри. кубинките бяха на открито, но ме мързеше да се пресегна и да ги бутна настрани да не се пълнят с вода. павел предложи на шега да си метнем найлон отгоре, но предпочете да го остави върху мотора, за да го пази от мокро. гъстите клони на джанката не помогнаха много, още повече че краката ми бяха под най-рехавата й част. след като съм полежал известно време, дремейки, усетих как от дървото капят по-едри капки точно по долната част на спалния ми чувал – тъкмо върху стъпалата ми, обути в тънки памучни чорапи. капеше ми и на лицето, затова се завих с качулката на суитчъра и легнах настрани. тогава осъзнах, че на краката ми е не просто студено, а са мокри. в полусън реших, че водата се загрява по-трайно от въздуха и затова е по-хубаво, че краката ми са подгизнали с все чорапите и чувала – така щеше да ми държи топло за по-дълго. за жалост беше студено, а дъждът – постоянен и упорит; капките си капеха на едно и също място и спалния чувал беше влажен, а на места – абсолютно мокър. десният крак ме болеше от коляното надолу от някакво старо мръзнене и сега не ме оставяше да спя. чувах ромона на дъжда по сухите листа из цялата горичка – равномерен унасящ шепот, само да не беше локвата вода, в която се беше превърнала долната половина на ‘леглото’ ми. павел изглежда също се е бил понамокрил, защото стана и свали найлона от мотора, оставяйки го на произвола на дъжда, и го метна върху трима ни. аз се зарадвах малко – сега поне щеше да е по-топло, защото найлонът запарява добре, но все така на краката ми беше студено. метнах кубинките под найлона, макар че едва ли имаше значение вече. удрямал съм се все пак, защото се събудих от лай на куче съвсем наблизо – явно някой селски пес кръстосваше горичките нощем. после чух, че са поне две кучета, но дори не се надигнах да ги видя, а и те не дойдоха да ни подушат. явно са търсели останало ядене по поляната, защото ги чувах как шумолят по листата и из храсталаците. пак се унесох в полудрямка, колкото позволяваше студеният дъжд, мокрещ сега качулката ми, защото найлонът стигаше едва до челото ми. така и не можех да се стопля и да заспя и малко позавиждах на павел, който похъркваше блажено на два метра от мен. чудех се дали не е било по-добре да си тръгнем с пацко, вместо да джвакаме сега в мокрите си чували. не знаех как е положението при илияна и павел, но нямаше как да е – дъждът валеше от поне час и половина. въпреки всичко не се безпокоях изобщо – по всяко време можехме да си съберем багажа и да отидем за половин час до селото.

макар и подгизнал, настроението ми беше добро и не ми се помръдваше изобщо, преди дъждът да е спрял; макар прогнозата за неделя да беше само дъжд, все някога щеше да поспре колкото да позапалим огъня и да се посгреем. десният ми крак ме болеше, може би от студа, и сега беше като изтръпнал. искаше ми се да се обърна на другата страна, но нямаше да мога да го направя без да се отвия от найлона и затова си лежах кротко. напипах чувала там, където не беше покрит, и установих че е напълно мокър – значи цялата вода се стичаше по найлона върху краищата му и оттук насетне просто трябваше да се надявам водата да не се просмуче съвсем и да стане нетърпимо.

по едно време павел се обади: иво, айде да си ходиме бе. не се нуждаех от много убеждаване, все ми беше едно дали ще ме вали прав или легнал, но си представих топлата къща в пожарево, удобно легло и напалена печка; веднага станах и се заприготвях за тръгване. обух си мокрите кубинки, нагънах чувала, изцедих го от водата и го пъхнах мокър в калъфката. раницата също беше мокра, така че единствено ръкавицата, която държах под себе си, беше останала суха от цялата ми покъщнина. разтъпкахме се, изпикахме се, оправихме багажа и решихме: павел и илияна отиват с мотора до селото, а аз тръгвам полека пеша и павел се връща да ме вземе. стегнахме раницата им на мотора, увихме ластиците около нея и шалтетата, и след като се посгряхме на все още живата жарава, която павел разрови, аз изсипах отгоре й двайсетина литра вода с пластмасова бутилка. дъждът беше спрял, но при прогноза за дъждовна седмица беше пълна лудост да се гасят въглените; илияна обаче настоя категорично.

павел ритна стартера и запали мотора от раз. после двамата се покатериха, хлъзгайки се несръчно по мократа седалка и потеглиха напред. оставиха ми фенера, за да не се изгубя в тъмното. не бяха минали и стотина метра – първите няколко съвсем остри завойчета, колкото да пресекат малката рекичка през разкаляния брод – и на първото стръмно място иж-то забуксува здраво. аз ги настигнах и с общи усилия го избутахме – павел се крепеше отгоре му с триста зора, а моторът направо танцуваше по разкаляните коловози на черния път; хвърляше огромни буци кал и превърташе гумите бясно. излизайки на равното, павел спря и илияна се качи, а аз продължих пеш. времето беше влажно и облачно, все така мистично, а нивите изглеждаха тъмни и призрачни.
след малко пак ги настигнах – бяха спрели, защото видели вълци. в светлината на фара и аз мернах в далечината три кучета, но предположих че са същите неканени гости, които лаеха на полянката около нас през нощта. но дори илияна беше убедена, че са били вълци. както и да е, те бързо се отдалечиха, но моторът не искаше да помръдне от мястото си. тоя път и с бутане не стана. и тримата го тикахме с пълни сили, но не помръдваше. на червената светлина на задния габарит белият пушек от ауспуха се кълбеше на истински облаци. павел слезе от мотора, взе от мен фенера и прегледа машината основно. заключи, че калта от черния път е полепнала по гумите и се е набила между тях и калниците. понеже е глинеста и лепкава, тя напълно беше блокирала всякакво въртене на гумите и затова моторът изобщо не искаше да тръгне. без грам губене на време павел извади ножа си и под осветлението на фенерчето започна да дълбае калта хапка по хапка. за двайсетина минути изчисти и двете гуми, докато аз и илияна се редувахме да светим и да държим мотора изправен. на мен ми беше гадно и лошо на стомаха и главата – може би от виното, може би от яденето – не знам, но ми се повръщаше. за двайсет минути положението се влоши. реших да ги изчакам да тръгнат и да се отбия до първото дърво, вече ме напъна здраво и корема. след като остърга лепкавата смолница, твърда и гнетава като бетон, павел се качи на мотора вече без илияна и наду газта. пак го бутнахме, за всеки случай, но отсечката този път беше още по-къса – петдесетина метра. след това червената светлина спря да се мести, обвита отново в бели облаци. като ходехме, краката ни се бяха налепкали с втори чифт подметки от тежка клисава глина, която се трупаше повече и повече – представях си какво му е на мотора с неговите стотици килограми. настигнахме павел и всичко започна отначало. на светлината на отслабващия фенер, с тънкото острие на ножа, парче по парче калта се изстъргваше от гумите, а в най-труднодостъпните места беше най-сбита и плътна. аз не издържах и отскочих до храстите. повърнах съвсем малко – буквално една плюнка, и ме отпусна, но дръвчето на десетина метра ме зовеше. клекнах и ми олекна за секунди. тогава порових из раницата и не намерих никаква хартия, а после разбрах защо – мокра като всичко останало, тя се беше степала в единия ъгъл. е, криво-ляво се справих с положението и се върнах освежен и облекчен. извадих и моя нож и започнахме и двамата да чоплим лепкавата гнус от калниците. скоро вече можехме да превъртим и двете гуми на мотора на ръка. отегчен, павел се метна отгоре, само за да измине поредните петдесет метра. и пак същата процедура – вече се бяхме омазали здраво, но не ни пукаше много – мокри и кални, уморени и недоспали, осъзнавахме че до селото ни оставаха няколко часа – беше никое време да търсим помощ, а и само багер би могъл да ни извлече оттам. по едно време павел предложи ние с илияна да отидем да спим, а той да спи до мотора и на сутринта по светло да му мислим. веднага го контрирахме, че по-хубаво няма да стане, най-много да завали и да стане по-гадно. и чистехме с ножовете си калта, после ги остъргвахме в ръбовете на ауспусите; вече и дръжките им се бяха облепили с непоклатима вечна мъртвешка кал. седалката на мотора беше абсолютно кална, както и панталоните на павел. якето му приличаше все още на яке, но ръцете и на двама ни бяха черни. илияна пък през цялото време държеше мотора прав и гък не каза – а това е страшно изморително.

и пак петдесетина метра, и пак почистване. павел обеща да го заведе на пароструйка след като премине изпитанието; надявахме се само да не свърши бензина посред нивята.

сетихме се да махнем предния калник – така поне нямаше да чистим предната гума всеки път. извадихме отвертка от чантата с инструментите, опитахме, но винтчетата бяха зверски завити и нищо не стана. чистихме калта и с отвертката – с нея коефициентът на полезно действие беше още по-малък. пак петдесет метра. свалихме раницата от мотора, илияна си я сложи на гърба и повече не я свали. вече взе да се развиделява. сега твърдо решихме да махнем калника – извадихме клещи и гаечни ключета и го махнахме с все държачите. беше ужасно трудно, защото гайките от вътрешната страна не можеха да се открият сред лепкавите буци глина. започна да вали отново – равномерно и устойчиво. илияна предложи да се обадим на шофьора на газката от тяхната фирма – имала вериги и приспособление за вдигане на контейнери – щяла да свърши чудесна работа. павел изпуши една цигара за адет, аз му пожелах да стигне до стълба за високо напрежение, който се виждаше в далечината, и го бутнахме за късмет. той даде газ, хвърляйки огромни буци около себе си и изкачи лекия баир с невероятно залитане и поднасяне, но се задържа отгоре и продължи по равното далеч, изгубвайки се от погледа ни.

тоя път беше направил около петстотин метра. ние с илияна се дотътрахме дотам в дъжда като изпаднали германци в руски филм: вървяхме в дъждовно време по кален черен път сред нивята (на фронта), влагата се пропиваше навсякъде; аз носех в ръка противогазна торба с инструменти (радиостанцията), в другата ръка – лъскавия калник (парче от самолетно витло), илияна вървеше с голямата раница на гърб (грижливо сгънатия парашут), а далеч пред нас бръмчеше мотора (на немския офицер). обувките ни се напластяваха с огромни парчета плодородна смолница и от време на време трябваше да си тръскаме силно краката, за да можем да вървим. павел беше спрял точно до стълба, до който му пожелах да стигне. от там до асфалта имаше трийсетина метра. сега на светлото се позагледах в мотора – приличаше на фабрика за кирпич: отвсякъде се беше наджвъркала глина, тежка и лепкава, неповторима черна глина. а да го видите павел! карайки без преден калник, всичко което се отлепваше от предната гума, се беше полепило по него. якето беше така кално, че ако легнеше на земята, нямаше да го различа от останалата почва. лицето и косата му бяха красиво оросени с кръгли черни петънца , а панталоните – абсолютно камуфлажни с десен ‘чернозем’. трябваше пак да издълбаем всичко между задната гума и калника. слава богу, валеше и калта беше мъничко по-рядка, та се сваляше мъничко по-бързо. но пак отидоха десети минути в дъжда – и което е най-невероятно, при това запалване моторът измина почти целия път до асфалта и се закова на метър и половина от него! и трябваше отново да клекнем, вече кални до уши, и за последно да забием ножове с яд в тая мръсна, отвратителна, кална, мокра, спечена, гъста, гнетава, сочна глина. псувахме като идиоти, не от нерви – по-скоро от умора и влага – всичко беше мокро по нас, бяхме като диви прасета през май. тоя път моторът стъпи на асфалта. от там насетне нямаше никакви проблеми.

павел спря по-надолу, до къщата на бойка, и на чешмата аз измих ножовете горе-долу, за десетина минути едва можах да махна грубото – моторът сигурно трябваше да се мие седмици наред. пушихме по цигара под равномерните капки и павел отпраши към къщата в центъра на селото, а ние с илияна – пеш, все още с раниците, калника и чантата с инструменти. по мокрия асфалт вървяхме бързо и за петнайсетина минути стигнахме. влязохме в стаята за гости в седем и половина – павел тъкмо палеше печката, по-скоро се опитваше да напълни стаичката с лютив дим. изпушихме по цигара на миндерчето, пихме лимонада и ядохме ориз. дойде един луд котарак, който се галеше във всичко, та лъсна на илияна обувките. монтирахме калника обратно: по това време моторът беше паркиран точно под капчуците, та водата ни пръскаше прави в очите. павел позабърса седалката и се яхна. тръгна към божурище да вземе колата и да ни закара и нас.

аз полегнах на миндерчето, а илияна поседна до печката и така сме придрямали около час и нещо. аз се събудих и ми се допи кафе – тръгнах да обикалям да търся кафене и тогава павел дойде с маздата. на отиване с мотора му свършил бензина посред пътя в дъжда, та се обаждал на фъри да дойде да го дърпа до божурище. влязохме в къщата им и илияна веднага направи по едно силно ароматно кафе. гледахме се като прасета и се хилехме уморено.

ей, друго си е да седнеш, макар и мокър, на топло и да изпиеш едно горещо кафе!

gogov.net