приятели
новини
поезия
автори
вдъхновение
текстове
разкази
музика
българия
контакт
предишен <--- обратно --- > следващ

Петък. 21. Януари

Димитър Попов беше ходил лятото в село Ситово и местността много му беше харесала. Селото било само от стари каменни къщи, половината от които били необитаеми – той искаше да проучи дали някоя от тях не се продава. Естествено, той е зает човек и няма време да скитосва из България в подобни проучвания, но за сметка на това аз бях свободен, а така или иначе с Илияна трябваше някъде да ходим тая събота и неделя. Аз веднага съчетах двете събития, а Митко дори се изръси с 50 лева да спонсорира мероприятието. Разбрахме се да тръгнем с Илияна в петък сутринта към Ситово, а във вторник да занеса на Митко доклад с информация и снимки какво може да се купи в заветното село. Гледах го на картата – трийсетина километра от Пловдив, високо в планината. Пътят, който тръгва от Пловдив, минава през Храбрино и свършва в Ситово. Ако трябваше да се разчита на автостопа, нямаше да е много обнадеждаващо. Но пък и пеш не ставаше – от Храбрино натам са 20 километра, което е минимум 4 часа. И то – нагоре по пътя. Затова прецених, че ще се пробваме пеш, а ако някой мине и ни вземе на стоп, е добре дошъл. За всеки случаи решихме да носим дебелите чували, та ако се наложи да спим по средата на нищото, поне да ни е топло. На следващия ден можехме да тръгнем за хижа Персенк или за Асенова крепост, но това щяхме да го мислим чак в събота сутрин. А сега беше петък. Срещнахме се с Илияна на Окръжна болница в девет сутринта. Времето беше сиво и студено, с лек гаден ветрец, който пронизваше до костите. Излязохме от София с автобуса и зачакахме в началото на магистралата. Почакахме си бая, а на мен ми измръзна дясната ръка, защото си протягах палеца да спирам колите. Имах ръкавици, но ми се струваше неуважение към автостопа да ги слагам. Докато изпуша две цигари, един син опел спря и ни качи. Оказа се Краси – гаджето на Еличка, който за съжаление беше само до Нови Хан, но поне се видяхме и го почерпихме един вкусен карамелен бонбон. Тук вече, на отбивката за Нови Хан, вятърът си духаше сериозно, а автомобилите минаваха с голяма скорост и изобщо не мислеха да спират. Повисяхме си още половин час в студа, очаквайки някой да се смили да ни вземе. Накрая случихме на тежък тежкотоварен камион, натоварен с тежести. Мъкнеше се с 60 километра в час по магистралата и за два часа и половина ни закара до Пловдив. По пътя човекът, който се бореше с волана, ни почерпи кафе, разказва ни камионджийски истории и се оплака, че не му работели четвърта и осма скорост, ама ако седнел да ги оправя, щял да изгуби време и пари. Каза, че сред камионджийте има всякакви луди хора, особено тия, дето си отрупват кабината с плюшени куклички или пък си слагат табели с имената на предното стъкло. Наслушахме се на тракийска чалга. Илияна седеше върху леглото зад седалките и се беше сгънала надве, като си удряше главата в горното леглото. Шофьорът дори се обади на някакъв колега да пита къде да ни остави за автогарата, и наистина ни стовари недалеч. Благодарихме му – беше симпатяга и свежар, и походихме малко из облачните улици на Пловдив докато стигнем до автобусите. Беше станало два без петнайсет. Имаше автобус за Храбрино след пет минути, ние го намерихме и се метнахме в него буквално секунди преди да затвори вратите. За половин час той ни закара до Храбрино, където вече усетихме напиращия глад и седнахме в единствената работеща кръчма да хапнем нещо. Нещото беше вафли, кифли, солети и кроасани, друго нямаше. Аз пих и една бира за всеки случай, след което най-после се наканихме да тръгнем пеш за Ситово. Голяма работа – оставаха ни двайсетина километра асфалт (евентуално, защото пътят според Митко бил доста окаян). Излязохме от селото и докато Илияна си търсеше място за тоалетна, се зададе една червена джипка, която не можеше просто да ни отмине. Илияна вдигна ръка и хората спряха. Оказахме се големи късметлии – стовариха ни на три километра от Ситово. А пътят дотам е наистина голямо чудо. През цялото време се върви по клисурата на река Дервишка. От двете страни на реката са надвиснали скали по двеста-триста метра, като източният склон явно е бил малко по-удобен да се прокопае път. Иначе всичко беше покрито с гъсти борови гори. Завоите бяха неистови, а голямата част от асфалта наистина го нямаше и колата подскачаше от дупка в дупка. Държахме се за всички дръжки в купето, за да не се удряме в тавана и прозорците. Забелязах, че над таблото колата имаше някакви специални уреди – единият измерваше наклона на пътя, другия – надморската височина, а третият – посоката, в която върви колата. Мъжете вътре бяха геодезисти и почти не ни заговориха, но пък ни упътиха в Ситово да питаме кръчмарката за нощувка. И ни казаха къде край пътя се отбива пътеката към известния Ситовски надпис, за да го видим. Слязохме от колата и поехме нагоре по съвсем късата отсечка до селото. Беше започнало да вали ситен дъждец. Илияна най-после си намери някаква горичка край пътя и се облекчи, а аз направих това докато я чаках на шосето. Намерихме къде се отбива пътеката за надписа и тръгнахме нагоре из горите да го търсим. Всъщност търсехме голям объл камък, в основата на който са издълбани някакви рунически знаци. Моите обувки веднага се намокриха от снега, но Илияна беше с истински планинарски обувки и се справяше по-добре от мен. След десет минути се отказахме да търсим повече и слязохме обратно на шосето. Дъждецът вече се беше обърнал в хубав едър сняг, който си валеше като в детските приказки. Стигнахме Ситово все още по светло, като на малкото площадче имаше само две къщи, чиито прозорци светеха. Влязохме в кръчмата, а вътре имаше трима души – ханджията, дядо с бастун и софиянец-интелектуалец с брада. Той беше дошъл с такси, което ни задмина по пътя. Взехме си по един голям коняк и заседнахме край печката да се постоплим. Ух, че кеф! Веднага свалихме намокрените от дъжда и снега дрехи и ги овесихме по столовете около голямото кюмбе, а ние седяхме в сухи дрехи на масата и лющехме коняк със солети. Кръчмата представляваше голям салон с десетина маси, бар и окичени с всевъзможни неща стени. Имаше плакати на фолк-оркестри и певици в оскъдни облекла; древни вещи от бита и културата на селото; традиционни носии и части от тях; черепи и рога от отстрелян дивеч; даже грамота за ловец на годината в зевзешки стил. Пиехме си коняка, разпускахме и се оглеждахме да видим всичко. Местните си говореха дали утре ще ходят на лов, защото ловът е забранен. Ама ние ще бием вредния дивеч само, той полезния е забранен, опонираха си те. Позаговорихме се с тях и ги питахме има ли къде да спим. Те се засуетиха и накрая деденцето предложи да ме заведе в едни хора, които дават стаи под наем. Въпреки че носеше бастун, ходеше наравно с мен, ако и да беше на 82 години. На петстотин метра от площадчето ме въведе в една малка къщица, откъдето изскочиха пъргави баба и дядо и с радост приеха да ни подслонят. Даже бабата искаше да вземе да постила чаршафи, да пали печки и какво ли не, но аз я спрях и й казах, че си имаме чували и да не се тревожи излишно. После се върнах при Илияна, изпуших още две цигари докато си изпием коняка и тръгнахме да се настаняваме. Дядо Георги и баба Пенка се оказаха много мили хора и истински се зарадваха, че ще имат гости. Поканиха ни в топлата си кухничка, която беше десетина квадратни метра, и веднага ни направиха чай. Разпитваха ни откъде идваме, накъде отиваме, какви сме и откъде сме. Бяха много усмихнати и жизнени, въпреки че бяха на по осемдесет години. Бабата беше толкова добродушна и така свидно говореше, че Илиянка по едно време пусна няколко сълзи от умиление. Показа ни къде ще спим – в голямата къща, на втория етаж, в обзаведена по градски голяма стая с две легла. Изпихме си чая, оставихме си раниците и отидохме пак в кръчмата да си допием, а баба Пенка ни каза, че ще ни чакат за вечеря, ама да не бързаме, когато дойдем. Седнахме пак в селската кръчма (те си му казваха ‘ресторанта’) и си взехме по още един коняк, но тоя път и едно бурканче кьопоолу за мезе. Пийвахме, хапвахме и се греехме на печката, а навън снегът продължаваше да вали на парцали. Обсъждахме какво да правим утре, защото с тоя сняг нямаше да е лесно из планината. А трябваше и да се помотаем сутринта да понаснимаме къщи и да поразпитаме дали някоя не се продава. Което щеше да ни позабави. Беше се стъмнило и не ни оставаше нищо повече, освен да се напием, после да вечеряме и да си легнем. Илияна отказа трети коняк, но аз си взех една бира за мезе на цигарите. И си приказвахме, приказвахме – както казва Илияна, като жени. Изгледахме по телевизора новините и прогнозата за времето – утре щеше да е слънчево, и после се затътрихме към нашите сладки домакини. По пътя спряхме в магазина – другата сграда на площада, която светеше. Купихме една кутия шоколадови бонбони за старците и аз пих кафе с две цигари. После вече наистина огладняхме и си отидохме при баба Пенка и дядо Георги. Те отдавна бяха сготвили, но ни чакаха да вечеряме заедно. Родопски специалитет – намачкани варени картофи, изпържени с червен пипер и смачкан лук. Както и козе кисело мляко, което беше малко резливо, но пък компотът от домашни ягоди си го биваше. А баба Пенка не спираше да ни се радва и да ни разказва младостта си. Колко обичала да работи, колко била пъргава, а сега вече не можела като едно време, ама пак й се искало – само да работи, не се плашела от работа. И току ни се радва – колко сме хубави, колко сме добри, колко сме й като внучета. А дядото току я пресече с нещо и се засмее, та разсмее и нас. И научихме много неща за селото: Село Ситово е разположено на 1300 м н. в. в рида Чернатица, в северните дялове на Родопите, на 35 километра от град Пловдив. До селото се стига по тесен асфалтов път, който прорязва дълбокия скалист каньон на река Дервишка. Името Ситово идва още от средновековието, когато двама братя турци – Саид и Алил, разделят богатството си и се заселват поотделно в две живописни котловинни местности, отдалечени на 5 километра една от друга. Единият брат основава Алилово (днес Лилково), другият – Саидово (днес Ситово). Ситово е разположено в красива котловина, оградена отвсякъде от заоблените била на планинските ридове. Въпреки планинския характер на релефа, зимата тук не е сурова, а лятото е топло. Селото наброява около 100 къщи, повечето от които са изградени в стила на характерното родопско строителство – каменна зидария, гредоред и покрив от тикли (каменни плочи). Къщите са обособени в три махали, разделени от реката и асфалтовия път. В центъра на селото има малък площад, около който са разположени обществените сгради: кметство, ресторант и магазин, а на характерно скално възвишение северно от площада е изградена църква. През зимата в селото живеят около 30 жители, а през лятото броят на живущите достига 100 души. В южния край на Ситово, извън старите махали, са построени около 200 вили, повечето от които се обитават епизодично само през лятото. Селото е електрифицирано и водоснабдено, като питейната му вода се слави като една от най-чистите в региона. Канализация няма. На три километра южно от Ситово има кариера за добив на мраморно брашно, която работи почти целогодишно. До селото има ежедневна автобусна връзка. В околностите на селото има минерален извор (аязмо) с лековита вода и повече от 10 параклиса. Южно от Ситово се намират останките от древния римски град Штуд, няколко недълбоки пещери и известният Ситовски скален надпис. Околностите на селото са богати на дивеч – сърни, елени, диви прасета, вълци, лисици, мечки и зайци. Поминъкът на селото е основно земеделие – производство на картофи и фасул, и високопланинско животновъдство – отглеждане на кози. Тук могат да се опитат традиционни родопски ястия. Туристическите посещения, особено през лятото, са традиционни за Ситово. Допреди десет години тук са идвали организирани групи, които са отсядали в туристическата спалня над ресторанта. В днешно време се предлагат частни квартири в няколко къщи, а през лятото се дават под наем няколко вили. Близостта на курорта Бяла Черква също е от значение – той функционира целогодишно и приема много туристи. Интересът към селото се увеличава в последните години. Няколко стари къщи вече са купени от софиянци и пловдивчани, в момента се реставрират и модернизират. Сградата на селското училище се подготвя за почивна спортна база. С такива открити и добри хора скоро не бях сядал на една маса. Дядо Георги ни предложи утре да хванем пътя за Персенк – четири часа било дотам, а ние сме млади и силни, даже и по-кратко. И сега нямало много сняг, та ще може да се върви лесно. Не ни трябваше много увещание, веднага се навихме. Той обеща да дойде с нас да ни покаже откъде се разклонява пътеката, така че всичко за утре беше изяснено. Легнахме си след десет и половина.

Събота. 22. Януари

Спахме в чувалите, ама на мен си ми беше студено сутринта, нищо че на чувала пишеше, че е за –12 градуса. Станахме бързо и се отправихме из селото да правим снимки на къщите. Баба Пенка настоя да закусваме хляб, сирене и масло, но отказахме категорично – още повече аз, защото не бях пил кафе. Дядо Георги ни изпрати до площадчето и ни напъти какво да снимаме, а самият той влезе в кафенето да обърне едно кафе. Помотахме се двайсетина минути, наснимахме къщите и си ги описахме на хартия коя колко е голяма и какви особености има. После и ние влязохме на топло да пием по едно кафе. Върнахме се обратно при баба Пенка, и докато си стегнем багажа, тя ни опържи ‘тикълници’ – нещо като многолистови мекици, които бяха мазни, обаче много вкусни. Даже искаше да ни слага за из път, че дълго сме щели да вървим. В това време дядо Георги разгледа снимките и ми каза всяка една къща на кого е, дали се продава и колко може да струва. Оказа се, че в селото през зимата живеят двайсетина души, но през лятото се увеличават до триста, защото идват и много виладжии, туристи, чужденци и ученици. Ставало много весело и напомняло на двамата старци младините им, когато в Ситово живеели над хиляда души. А баба Пенка през цялото време ни мисли за мъж и жена и вика – добро ти е момичето: хубаво, кротко, възпитано – майка ти е голяма късметлийка. Дядо Георги пък ми каза да ходя в планината винаги въоръжен – той самият носеше остър нож на колана си. Имало много дивеч, можело да стане опасно. Аз му казах, че имаме пиратки – като гръмнем две-три, животното ще избяга. И ни обяснява – ако срещнете вълк, гръмнете, той ще избяга; мечка обаче няма да закачате – тя сама ще си отиде; дивото прасе сега ходи по ниското, горе го няма – и така нататък. А бабата го хока – стига плаши децата, нищо няма да им се случи, бог ще ги пази. Накрая дойде време и да си плащаме, а баба Пенка поиска да й платим само нощувката – 16 кинта, но ние настояхме да са 20, от което тя скришом се разплака. Разменихме си телефоните и тръгнахме. Дядото повървя с нас повече от половин час, като ни показа минералния извор, тяхната ‘вила’, няколко параклиса, като слагаше ударението на ‘и’. При каменната кариера се разделихме по живо, по здраво и оттук насетне с Илияна ни чакаше дълъг и изморителен преход без маркировка и пъртина в навалелия снощи повече от педя сняг. Облаците взеха да се разсейват и дори се показа синьо небе. Илияна вървеше първа, като със здравите си обувки и собственоръчно ушити гети разчистваше пъртина, а след нея вървях аз с моите градски обувки, които вече бяха мокри. Времето не беше студено, дори напротив – но имаше мразовит ветрец, който пронизваше, а на места беше навял преспи, в които затъвахме до над коленете. Всъщност до вчера тук почти не беше имало сняг, но след снощния валеж ходенето ставаше много трудно. На всяка крачка трябваше да си вдигам коленете, за да мога да стъпвам в следващата стъпка. А на Илияна й беше още по-трудно, защото вървеше първа и се бореше с пръхкавия сняг. След продължително изкачване през открита и ветровита седловина излязохме над село Лилково. От малкия параклис то се виждаше долу като на длан, но вместо да слизаме към него, продължихме по хоризонтала към южния му, по-висок край. Влязохме в последната къща, чиито комин пушеше, и попитахме някакъв пиян човек накъде е за Персенк. Той махна неопределено и широко на юг и каза – ей натам е, все натам. Тръгнахме по един от черните пътища, който излизаше от Лилково и по интуиция вървяхме все на юг-югозапад. Тук вече слънцето окончателно победи облаците и небето съвсем се изчисти. Започнахме да навлизаме в гората и вятърът намаля, а на по-припечните места си беше направо топло. Спряхме за пръв път днес за почивка, а аз използвах момента да си запаля цигара. Въздухът беше толкова чист, че изобщо не се усещаше, че дишаш. Утъпкахме си площадка в снега и постояхме десет минути, като Илияна се опитваше да се скрие от фотоапарата, докато я снимам. Дотук бяхме стигнали за час и половина, а не както казваше дядо Георги – за час. Значи целият маршрут вместо четири, щеше да ни отнеме шест часа. Нищо работа – тръгнахме в десет, значи около четири следобед щяхме да стигнем Персенк. Тръгнахме отново по широкия, покрит със сняг, път. Скоро навлязохме в гъста борова гора, сред която пътят беше оформил красива просека. Все едно вървяхме в тунел – отвсякъде ни заобикаляха отрупани в бяло борови завеси, а напред по пътя се белееха слънчеви зайчета. Някой беше минавал преди няколко дни по същия път и следите му едвам личаха сред пресния сняг. Но все пак бяха някакво облекчение за Илияна и като цяло даваха известна посока. Трябваше да заобиколим билото на връх Свети Илия от север, после да го пресечем и да слезем от южната му страна, след което да се изкачим до седловината Митницата. От Митницата вече нямаше къде да се объркаме, защото имаше маркировка. Сега вървяхме току под билото, от северната му страна. Високите дървета скриваха слънцето и беше студено. Следите се изгубиха и снегът ставаше постепенно по-дебел. Илияна вървеше пред мен, аз внимавах да стъпвам точно в нейните следи, за да не се мокря много, но така или иначе обувките и чорапите ми бяха безнадеждно мокри. Почти не си говорехме, защото аз не я чувах, а и двамата бяхме с шапки и качулки. Продължавахме бавно да се изкачваме. Отминахме някаква странна червена маркировка, която пресичаше пътя, но не знаехме за къде води, а на картата не беше отбелязана. Спряхме да почиваме пак. Вървенето беше изморително и се налагаше да правим повече почивки. Изядохме по два бонбона от неприкосновения запас. Както често се случва напоследък, забравихме да си налеем вода и сега ядяхме с шепи снега. Но това не помагаше никак срещу жаждата, още повече че аз се потях въпреки студа. Най-после излязохме на малка седловина, на която се пресичаха четири посоки. Продължихме през билото от южната му страна, съгласно картата. Тук някъде трябваше да е половината на днешния преход. Започнахме да слизаме, при това – вече от слънчевата страна. Тук беше много по-топло и се виждаха планинските била далеч на югоизток. Сред снега имаше множество следи – зайци, катерици, лисици, сърни. Имаше и по-едри стъпки, но не можеше да се разбере от какви животни бяха. Пътят премина в по-тясна пътека, по която вече имаше жълта маркировка. Трябваше обаче по някое време да изоставим маркировката, защото на картата тя водеше към Модър, а не към Персенк. Пак спирахме и пак ядохме бонбони. На два пъти пресичахме поточета и пихме вода, но и тя не можеше да утоли жаждата. Изведнъж към нашата пътека се присъедини друга пътека, по която бяха минали двама туристи рано сутринта. Следите им идваха отгоре и това означаваше, че са дошли от Персенк. Това беше много добра новина, защото сега вече бяхме сигурни накъде вървим, а на Илияна щеше да й бъде по-лесно да проправя път. След двайсетина минути забелязахме два фургона до пътеката и Илияна помисли, че следите могат да идват оттам и там да свършват, но слава богу, те продължаваха нагоре. Вървяхме вече в трийсет сантиметра сняг, който на всяка крачка ми влизаше в крачолите. Беше ми топло на главата и гърба, но на краката ми беше ужасно студено от това, че киснеха в снега близо четири часа. Опитвах се да свивам и разтягам стъпалата и пръстите на краката си, за да се постоплят, но и това много не помагаше. По едно време гората изтъня и излязохме на Митницата. Спряхме под големите борове в североизточния край на седловината и разгледахме табелките. През пролетта минавахме оттук с Владо и Ясен и тогава също бяхме много изморени, но намирането на верния път беше фасулска работа. Пресякохме откритото пространство под пронизващия вятър и стигнахме до отсрещния край на седловината. Тук тръгваха два пътя – наляво и надясно, като аз помнех, че се върви по десния. Само че следите, по които вървяхме, тръгваха наляво. Решихме да ги последваме и ако се усетим, че сме сбъркали, да се върнем и да тръгнем по десния път. Вървяхме по следите близо двайсет минути, а те слизаха все надолу и извъртаха на изток, вместо да вървят на юг. Нямаше и никаква червена маркировка. Взехме да се усъмняваме откъде всъщност идват тези следи, когато стигнахме до утъпкана в снега площадка, по която личаха следи от палатка. Това определено означаваше, че не сме на прав път. Колкото и демотивиращо да беше, решихме да се върнем на Митницата и оттам да хванем десния път. За половин час се изкачихме обратно, и веднага намерихме маркировката, по която трябва да вървим. Хубава и отчетлива двуцветна маркировка. Оттук насетне имахме още около час до хижата. Краката вече ме боляха много – стъпалата ми бяха премръзнали и мокри и всяка стъпка беше болка. Не ми стигаше и въздух. Илияна пък я боляха краката горе на свивките, но нямаше как да спрем. Тя категорично отказа да върви втора и продължи за последно днес да проправя пъртината. Аз отзад мрънках, пъшках и охках, но й казах да не ми обръща внимание. Не след дълго попаднахме и на следи от ски. Маркировката ставаше все по-нагъсто, което означаваше, че хижата е наблизо. Слънцето вече беше тръгвало да залязва. Аз помнех от пролетното ми идване тук, че малко преди Персенк има картофена нива. Малко след пет часа минахме покрай нея – сега беше едно голямо снежно поле. Съвсем скоро стигнахме хижата. Там нямаше никого, но в съседната постройка се вихреше купон. Влязохме във фоайето, а собственикът ни отпрати любезно с оправданието, че имало частно парти. Упъти ни къде да намерим хижаря и се извини, че не може да ни приеме. Намерихме хижаря, едно младо момче, който ни настани в същото дървено бунгало, в което бяхме спали на 4-ти май с Владо и Ясен. Хижарят ни включи акумулиращата печка и бойлера и каза да се настаним, и като си поотпочинем, да ходим при него на гости. Разхвърляхме си багажа из стаята и се увихме веднага в чувалите. Краката ми бяха на кокал, особено стъпалата. Обувките, чорапите и панталоните под коленете бяха вир-вода. Лежах в чувала и треперех като лист. Постепенно се отпуснах и подремнах половин час. Като се събудих, навън вече беше абсолютно тъмно. Илияна също беше предрямала и сега се разсънвахме. Нямахме никакво ядене, освен пакетче бисквити, солети, две вафли и един кроасан. Облякохме се, нахлузих чифт вълнени чорапи от Илияна и пребягахме стоте метра до хижата. Данаил, хижарят, ни чакаше с бутилка домашна ракия, нарязано кисело зеле и кана кози айрян. Печката бумтеше приятно, вътре беше топло и уютно. Телевизорът работеше без звук, а радиото празнуваше седемдесет години. На мен ми беше адски зле, гърдите ме боляха и ми се повръщаше, а Илияна каза, че е от обезводняването. Казахме си наздраве и започнахме да разтягаме локумите. Данаил се оказа интересен събеседник, на можеше да вземем думата от него. Явно беше зажаднял за приказка. Бяхме единствените му туристи за цялата седмица. След две чаши айрян мен ме отпусна, а и краката ми вече се бяха постоплили. Обувките ми стояха до топлата печка. Данаил много се учуди как съм тръгнал на планина с градски обувки. Разказваше ни за казармата, за работата на хижата, за капризните туристи и за забавните вечери през лятото. Пийвахме си ракия и постепенно животът се възвръщаше. С голям кеф хрупах зелето, защото в планината винаги ми се прияжда нещо кисело. Говорехме си за планини, за туристи, за маршрути, за дивеч, за горските и за ловджиите, за какво ли не. Илияна даже изпуши две цигари с кеф. После ходи до бунгалото да провери дали са изсъхнали гетите й и моите чорапи, които бяхме оставили върху печката. Върна се доволна, че ги е хванала тъкмо навреме, защото печката бая се била нагряла. Продължихме с алкохола и приказките. От частното парти се чуваха гърмежи и пиянски песни. След още две чаши домашно вино, подплътени с козя пастърма, вече бях готов да лягам и да спя като диво прасе. На Илияна обаче май й се стоеше още. Данаил даже предложи да ни приготви вечеря, но нямахме сили. Към десет и половина криво-ляво се добрахме до топлото бунгало и легнахме. Преди това обаче за всеки случай изядохме по една вафла. Включихме си телефоните да видим дали някой не ни е търсил. Говорихме си още близо час, след което съм заспал.

Неделя. 23. Януари

Събудих се още преди небето да изсветлее. Големият пръст на десния ми крак и кокалът преди него ме боляха много силно, на пресекулки. Опитах се да ги масажирам със стъпалото на левия крак, но болката беше някак отвътре и не минаваше. Въртях се в леглото и се опитвах да дремя, но не се получаваше. Мачках крака си и с ръце, но като го пипнех, ме пронизваше остра болка. Изглежда съм вдигал шум, защото Илияна се събуди. Започна да се развиделява и гъстите облаци по небето не даваха надежди за добро време днес. Все пак беше добре, че вчера времето беше ясно и слънчево, защото ако трябваше да вървим в мъгла или снеговалеж, нямаше да се оправим по светло. Сега срещу прозореца се виждаше огромният масив на връх Персенк, забулен в облаци. Лежахме и си бъбрехме, по едно време слънцето нахлу в стаята и всичко светна. Вече не можеше да се спи, а трябваше и да се оправяме за път, защото ни чакаха двайсетина километра преход до село Хвойна. Оттам щяхме да чакаме някоя кола да ни вземе на автостоп. Разглеждах картата, мотаех се, ядох бонбони, пушех, не ме свърташе на едно място. Искаше ми се да притичам до хижата за кафе, но ме мързеше и хич не ми се излизаше. Илияна промрънка, че иска да си подремне още малко и така и направи. Все пак към девет часа окончателно решихме да ставаме. Поизмихме се, натъпкахме багажа по раниците, обухме си сухите обувки и чорапи, стегнахме се за път и излязохме на студа. Слънцето поразкъсваше неуверено облаците, но си беше мразовито. Отбихме се при хижаря, платихме му за гостоприемството и тръгнахме по пътя. За щастие, хората от частното парти бяха дошли вчера с лада Нива и бяха направили два дълбоки коловоза в снега. Сега вървяхме в тия два коловоза и беше доста по-удобно от вчера. Само дето трябваше да си замятаме краката като манекени, за да стъпваме точно в коловозите. Но поне вървяхме успоредно, а не като вчера един зад друг – освен това вървяхме надолу, та беше много приятно да си приказваме. Ударихме доста бърза крачка, въпреки все още незатихващите болки от вчера. Пътят се виеше между дърветата, следвайки гънките на планината. Слизахме решително. Пак вървяхме между плътни кулиси от гъсти борове. Снегът изглеждаше направо син в сянката им. Сега, за разлика от вчера, ми беше топло на краката и все още бяха сухи. Само дето бяха пробити и отдолу, та на първото поточе, което пресичаше пътя, се намокриха. Илияна изкоментира, че съм тръгнал на планина с джапанки. Но на мен ми беше весело – оттук насетне ни чакаше само път надолу. Бъбрехме си сладко за любовта, раздялата и честността, за миналото и за бъдещето, за реалността и истината, за лъжата и искреността. Както винаги, на картата пътят беше отбелязан с една права черта, а в действителност плетяхме дантели из полите на Родопите. Село Орехово се провидя през короните на дърветата, но имаше повече от половин час докато навлезем сред първите къщи. Постепенно снегът изтъня и пътят вече беше покрит с лед, по който се вървеше много по-трудно. На няколко пъти се подхлъзвахме, но не можахме да се пребием като хората. Илияна беше огладняла, а на мен ми се пиеше кафе, така че точехме лиги. Представях си как сядаме в селската кръчма и се натъпкваме догоре със сандвичи. Още повече, снощи хапнахме оскъдно, та сега коремите ни стържеха. Току над първата махала снегът съвсем изчезна и с влизането си в селото стъпихме на сух асфалт. Село Орехово е пълно със стари къщи и всъщност ако Димитър Попов искаше да купува каменни къщи, тук беше значително по-удачно. Пътят се разделяше на две и ние тръгнахме по долния, покрай реката. Той се оказа грешният, защото постепенно излязохме от селото, без да срещнем и едно кафене. Очевидно центърът на Орехово беше нагоре по склона между къщите, но ни домързя да се качваме и решихме да търсим ядене и кафе в следващото село Хвойна. От непрекъснатото слизане краката ни се бяха подбили и малко след селото спряхме да починем в една крайпътна беседка. Това ни беше първата почивка днес. Илияна я болеше лявото коляно, а мен – дясното стъпало. Но тук в ниското сняг изобщо нямаше и макар да беше студено и ветровито, слънцето се опитваше да напича, от което вървенето не беше толкова неприятно. Минаха няколко коли, но въобще и не се опитвахме да ги спираме, защото природата беше красива и искахме да й се порадваме още малко. От двете страни на пътя се редяха стръмни скали, малки пещери в тях и високи водопади, които сега бяха замръзнали много ефектно. Живописна клисура, по склоновете на която бяха накацали борове и хвойни. А село Хвойна все още го нямаше. Краката ми вече започваха да се сваряват в топлите мокри обувки, а Илияна току приклякваше от болка, но не намалявахме темпото, нито спирахме за повече почивки. Отминахме някакъв разклон, на който имаше табела – Хвойна 2 км. Сега вече се напрегнахме за финалната права и мобилизирахме всички сили. След двайсетина минути се изравнихме с крайните къщи и веднага отминахме първото кафене. Аз настоях да не влизаме в него, а да ходим на центъра, където има повече заведения и със сигурност ще има и нещо за ядене, не само кафе, бира, вафли и цигари. След пет минути вече седяхме на маса в снек-бара на село Хвойна. Илияна пиеше етър и нескафе и ядеше кифла, а аз маах крем-карамел и горещо кафе. Поседяхме половин час, отпочивайки си от дългото ходене. За три часа и десет минути бяхме извървели двайсет километра с една-единствена почивка. И то след вчерашния седемчасов преход в снега. Излизането от снек-бара беше малко болезнено, особено слизането по стъпалата, но след десет минути вече седяхме на завет край главния път за Пловдив. Аз пих още едно кафе и изядох един банан, за да се натъпча окончателно. Като застанахме на отбивката и започнахме да стопираме, вятърът щеше да ни отнесе. Въпреки ослепителното слънце, беше студено и пронизващо. Решихме да спираме само софийски коли, защото ако някой ни вземеше до Пловдив, после щеше да е сложно да излизаме чак до магистралата и щеше да трябва да си взимаме влак до София. А все още имахме време да си подбираме колите. След около половин час тази концепция ми омръзна и реших да спрем каквото и да е поне до Бачковския манастир, където ще можем да застанем на по-тихо място. Махнах на някаква смолянска кола и тя спря. Вътре имаше интелигентен младеж, който пътуваше за София. За два часа ни докара до Окръжна болница, като през цялото време разменихме пет реплики, колкото да се разберем, че той е архитект, а ние – озеленители. Едвам слязохме от колата, защото вътре се бяхме поотпуснали и сега вече всяка стъпка беше събитие. Слизането и качването на стъпалата на подлеза си беше приключение, но пък маршрутката дойде почти веднага. Качихме се и двамата, като аз слязох на Подуене, а Илияна си продължи за Божурище.

gogov.net