приятели
новини
поезия
автори
вдъхновение
текстове
разкази
музика
българия
контакт
предишен <--- обратно --- > следващ

Трябваше ми една съвсем малка резервна част за мотора. От тия, дето в магазина ги няма. Там има чудесни каски, калници, огледала, якета и кожени ръкавици. Обаче няма ръкохватка за спирачки. Иначе магазинът е специализиран, за кросови мотоциклети. Най-често чупената част на кросов мотор по статистика е ръкохватката за спирачката. Така де, стигнах и до майсторите, които правят всичко от парче метал. Работилницата, която ми препоръчаха, се намира в другия край на града, в полусрутена барака в задния двор на стара двуетажна къща. Цялото помещение е пропито с мирис на машинно масло и стомана. Вътре има само един човек, около петдесетгодишен, с мръсна синя престилка.
– Добър ден.
Той пуши цигара до струга, стърже някакъв детайл и хич не ме забелязва. Покашлям се.
– Ако ти пречи цигарата, излез отвън. – казва го с пълно безразличие.
– Не, не ми пречи. Може ли да ви питам нещо?
– Зает съм.
– Ще ви почакам, докато свършите.
Той продължава да си стърже желязото. Минават пет минути. Пак се покашлям. След още две минути той натиска някакво копче на струга и машината спира. Взима детайла, оглежда го, поглажда го с ръка и го слага настрани. Взима друг и го нагласява на струга. Посяга да включи машината, но аз го прекъсвам.
– Ще може ли само за минутка?
– Казвай какво те мъчи, че имам много работа.
– Може ли да ми направите една част за мотора?
– Монтьорите са в другия цех. – и се обръща пак към струга.
– Вижте, препоръчаха ви като добър майстор и щом идвам при вас, значи съм опитал всичко друго преди това.
Никаква реакция. Пуска си машината и започва да си работи.
Излизам отвън и пуша една цигара. Наистина нямам избор. Търсих ръкохватка къде ли не. Обиколих всички магазини, складове, заварчици, монтьори и задни дворове с вторични суровини. Няма и няма. Такава част може да се направи само от майстор. От добър майстор. Давам му счупената на две стара ръкохватка и след два часа идвам да си взема новата. Фасулска работа. Само дето тоя човек май хич и няма желание да ми обърне внимание.
Влизам пак. Той е спрял струга и седи на въртящо се столче до омазано бюро, над което висят плакати на голи едрогърди жени. Сложил си е очила и мери нещо с шублер.
– Ето за какво става въпрос – казвам аз и му поднасям двете парчета – можете ли да направите такава част.
– Това е цветна сплав. Аз не заварявам цветни сплави.
– Не искам да го заварявате, а да направите изцяло нова.
– Не мога. На това ше му трябват поне четри часа работа. Тия дни изобщо не мога. Ела септември.
Сега е април. Рокерският сезон току-що е започнал.
– Вижте, ако става въпрос за пари, не се безпокойте. Колкото кажете, толкова. Просто ми трябва спешно, защото без това моторът не може да върви.
– Какъв мотор караш? – поглежда ме той през очилата.
– Хонда, кросов.
– Японските не са добри. Немските са по-качествени. – и пак започва да мери с шублера.
Аз обаче съм настоятелен. Ръкохватката ми трябва.
– Много бих се радвал, ако можете да ми помогнете.
– Радваш се, не радваш, немам време.
Поемам си дълбоко въздух и атакувам.
– Дайте да говорим по мъжки. Кажете колко ще струва ръкохватката и кога да дойда да си я взема. – и оставям двете части на бюрото му.
– Ела в петък. – казва го, без да ме поглежда.
Днес е вторник.
Дните до петък са слънчеви и топли. Моторът ми стои в гаража, защото не мога да го карам с такава повреда. Броя дните. В петък по обяд се замъквам в другия край на града. Влизам в ароматизираната работилница. Сега има и нюанс на спирт. Освен майстора, вътре седи още един човек – също със синя престилка. И двамата държат бирени бутилки.
– Добър ден.
– Добър да е. – гледа ме, сякаш ме вижда за пръв път в живота си.
– Аз идвам за ръкохватката.
– Каква ръкохватка?
– За мотор. Дето ви я оставих във вторник.
– Аа. – замисля се той и се почесва по главата. – Не е готова още.
– Ама нали казахте... в петък... че ще е готова.
– Казах, ама е много сложно. Аз немам време. Днес делна малко, утре делна малко, още е доникъде. – и повдига рамене.
Поглеждам бюрото и виждам на него да си лежат моите две парчета метал, както ги оставих преди три дни.
– Ама вие въобще не сте я пипнали. – и посочвам бюрото.
– Добре бе. Ела в понеделник към два и си готов. Ще я направя в събота.
– Сигурно ли е? – питам недоверчиво.
– При мене нема лабаво. Кажа ли нещо, никъв проблем.
Да, бе. Видях. Но още три дни ще почакам. Стигнал съм дотук, това ми е последната надежда. Нямам избор. Съботата и неделята се изнизват бавно. По улиците на града бръмчат мотористи, а аз си стоя вкъщи и си скубя косите от яд.
Понеделник, два и десет след обяд. Другият край на града.
– Добър ден.
Имам чувството, че страшно го отегчавам с присъствието си. Поглежда ме и пак забива поглед в струга. След пет минути го изключва и се обръща към мен.
– Какво има?
– Аз идвам за ръкохватката. За мотора.
– Аха. Ама ти си много упорит бе. Ръкохватка, та ръкохватка.
– Готова ли е?
– Е, аз да не съм робот? Всеки идва тука с капризите си и аз на всеки требва да угаждам.
– Вижте, ръкохватката ми трябва. Може ли да погледнете нещата по-сериозно.
– Аз да не съм седнал да си клата краката? – май вече се нервира. – Ще стане, спокойно, ще стане. – и маха с ръка, сякаш гони муха:
– Оди пуши две цигари и после ела да си я вземеш.
Отивам до отсрещното кафене. Взимам си чаша блудкаво кафе и сядам на маса, покрита с надупчена от фасове покривка. Засичал съм си по часовник – една цигара я пуша около шест минути. Две цигари плюс паузата между тях – общо към петнайсет минути.
Естествено, майсторът наистина е добър. След петнайсет минути мечтаната резервна част е налице. Той си работи на струга обаче. Не ме и поглежда. Само ми казва:
– Е там, на масата е.
Взимам я от бюрото и я разглеждам. Всички отвърстия са точно където трябва. Сгъвките и ръбовете също. Само повърхността на метала е малко грубичка.
– Супер! – възкликвам аз. – А може ли да я позагладим малко, че драска.
– Ще си я загладиш вкъщи. С шкурка за метал.
Преглъщам с гаден остатъчен вкус от кафето. Питам плахо:
– Колко ви дължа?
– Четирийсет.
Четиридесет лева! Аз очаквах да е не повече от петнайсет. Не знам дали имам толкова пари в себе си.
– Ама как четиридесет лева? Че тя нова в магазина струва шест и петдесет.
– Ми що не си купи нова, а дойде при мен?
Спира струга, маха детайла от него и започва да го заглажда. Все едно ме няма. Преглъщам. Имам ръкохватка все пак. Ровя по джобовете си и събирам трийсет и два лева и стотинки.
– Ето, това е всичко, което имам. Съжалявам.
Той поглежда парите в дланта ми. И пак се вглъбява в метала.
– Нема страшно. Вземи си двата лева да имаш за билетче. Другите ги остави на масата. Вземи си дръжката и старата също.
Оставям парите на бюрото, взимам си чисто новата ръкохватка и парчетата от старата, и си тръгвам:
– Благодаря ви. Довиждане!
Той мери някаква метална плоча с нещо като пергел. Дори не ме поглежда.
Нямам търпение. Прибирам се вкъщи с трепет. Още днес ще си карам мотора! Намирам руло шкурка и започвам да търкам. След два часа вече нямам никакъв релеф по кожата на пръстите. Но за сметка на това вълшебната ръкохватка блести като стъкло. Слизам долу, отварям гаража и изкарвам мотора. За пет минути съм я монтирал, свързал съм жилото и съм закрепил отгоре пластмасовия протектор. Слънцето проблясва в огледалото, сякаш ми намига. Еех, най-после! Ега ти и зора!
Измивам си ръцете, прибирам всичко в гаража, затварям го и пъхам ключа в стартера. Яхвам меката кожена седалка и натискам стартера. Ммм, любим звук! Тръгвам с рязка газ и за десет секунди съм на първия светофар. Светва зелено и пак с рязка газ изпреварвам всички на старта. След петдесет метра решавам да пробвам спирачката.
Стискам плавно ръкохватката и тя се чупи на две в дланта ми.

gogov.net