приятели
новини
поезия
автори
вдъхновение
текстове
разкази
музика
българия
контакт
предишен <--- обратно --- > следващ

Само бях чувал за автостоп. Дори по онова време не знаех нищо за Керуак, за поколението с раници, и за българските му изопачения. Не познавах дори картата на България, нито пък изобщо ми хрумна да си взема карта. За мен автостопът се изчерпваше с многобройните немски двойки, накацали по целия път от София до Бургас и вечния коментар на майка ми 'Тия още от тука са се заредили'. Току-що бяхме завършили 10-ти клас. През цялата пролет се кълняхме как само да завършим, отиваме на море цялата банда от юнаци, и докато не почернеем като цигани, няма да се връщаме. Е да, ама, хайде днес, хайде утре, и то стана 11 юли. И както изглеждаше, никой освен мен май не беше взел насериозно идеята, и само се мъчеха да си намерят оправдание. (По тоя повод се сещам как в осми клас със същите тия момци решихме да подарим на момичетата, по които въздишахме, по един букет лалета. Цял ден джапахме из калните улички на централния пазар, и накрая когато дойде момента да се дават цветята, всеки взе да се дърпа. Аз обаче се прежалих, накарах един заек да извика момичето на мечтите ми от час, дадох й лалетата и смутолевих някакво пожелание. Тя остана много изненадана, почти смаяна, и до днес когато я срещна си спомняме с умиление за ония години. Другите се отказаха от намеренията си и се оттърваха от семплите букети, кой го хвърлил в кошчето, кой го подарил на баба си...) И като минаха почти две седмици (стана 11 юли), без нищо да се случи, аз казах – дотук! Щом не искате, тръгвам сам, пък вие си стойте в мръсна София, докато аз хващам загар по плажовете. Взех си едни къси дънки, едно дънково яке, легендарният ми керемиден пуловер (какъвто и досега се мъча да намеря по магазините по цял свят – няма), сапун, паста и четка за зъби, малко тоалетна хартия, малко пари, два чифта чорапи, хавлиена кърпа, малка раница и един Нов завет (по това време религията току-що навлизаше в България и на мен ми беше много интересно); всичко това – в един сак на рамо и след като предупредих нашите, че отивам на вилата на един приятел, отидох да предупредя и самия приятел че съм на вилата му, ако някой се обажда. Имаше купон за рождения ден на Данчето – следобедна знойна тъпкана в апартамента й в Младост. Там бяха всички от компанията – Газдо, Вики, Светльо, Данчето (самата рожденичка), Ели, Криси, Даниела; още кой ли не. Както на всички ученически веселби, сандвичите бяха творение на изкуството, и аз, нали ме чакаше дълъг път, се натъпках обилно с филийки от франзела, грижливо намазани с пастет, украсени с кашкавал (изрязан на вълнички), домати на кръгчета и салам 'камчия'. Рожденичката беше много грижливо и възпитано момиче, и като разбра че вечерта пътувам за Варна, ми приготви допълнителни запаси за из път. Поговорихме си, поспорихме малко, пихме и се веселихме, и към девет и половина им теглих едно чао, хванах си сакчето и зачаках на булеварда такси. Е, хубаво е да започваш първия си стоп с такси! Пич. Закара ме до гарата почти без пари. Е да ама Бедежето ми одра гърба. Бях тръгнал само с 60 кинта и като дадох 13 за билет до Варна, разбрах че морето няма да е дълго. Качих се на влака, а вътре – мирис на грес, пот и мърсотия (неописуема е тази специфична БДЖ миризма, просто такава естествена сплав от всякакви човешки и машинни нечистотии не може да бъде раздробена на съставни части). Но тогава не мислех така, а този аромат навяваше единствено авантюристични намеци в мен. Изядох си сандвичите дето трябваше да ме крепят по пътя, легнах си на една седалка като пич, и цяла нощ спах като къпан, събудих се само когато кондукторът светна в лицето ми с типичното си служебно фенерче.

На сутринта (влажен въздух, чайки) се разсъних окончателно и гледам – на острещната седалка се сгъчкали четирима души и ме гледат със злоба. "Добре ли спа бе момче?" пита ме единия. Е, как да му отговориш сега. Слизам на гарата, и веднага – за баница и боза. Пред гарата имаше чудна будка с баници, кифли, боза, нектари, ах леле... взех си две баници и започнах да нагъвам. И гледам – Боряна, една съученичка, която питаеше дълбоки чувства към мен, ама аз още тогава си бях магаре и не обръщах много внимание на тия, които се интересуваха от мен. Къде си сега, Боряна, къде те отвя живота... Та тя пътувала със същия влак, поусмихна ми се малко, помълчахме си на различни теми, и се разделихме. Тя отиваше при сестра си в Бяла и очакваше да умре от скука там. Е, пожелах й приятна скука и тръгнах да се разхождам из Варна. Първата ми работа беше да пусна картички с дразнещ текст на всички марди, нека се пукат че не са дошли. После се помотах из града, отидох почти до плажа (така и не стигнах до морето), поседнах в морската градина да почина, където един дядо взе да ме баламосва да ми даде квартира под наем, ама аз вече бях решил да не оставам във Варна. Цялата идея беше да дойдем накуп, да изкараме едно лудо море и да бъде различно от друг път. Изведнъж се намерих сам в непознатия град, времето беше малко ветровито, не беше много за плаж, и аз твърдо реших да се махна от Варна. Какво ще правя сам тук, къде ще спя, и изобщо, май нямаше да стане... Майната му и на морето! Всеки път е едно и също. Тръгнах пеш, за да доразгледам града, а и защото не знаех оше накъде да хващам пътя. Купих си два геврека от една хлебарница, е така, за всеки случай. Вървях, вървях, повече от час, докато накрая реших да почина на една спирка на градския транспорт. Рейсовете бяха на половин час, та докато си чаках, една леля ме помоли да й помогна да отвори някаква бутилка с газирано безалкохолно. Даде ми някакъв нож, с който се порязах, естествено, но отворих питието, и тя ме помоли да пия за бог да прости на майка й. Ужас! Ама от баба ми съм чувал, не се отказва на такива неща, та понадигнах бутилката и ударих две мощни глътки топла лимонада. На лелята явно й домиля за мен, като ме видя такъв окаян, и ме пита къде отивам, а аз нали не знам, та ми набута в ръцете един лев, да съм запалел някоя свещ някъде където намеря църква по пътя си. Рейсът дойде, качих се и малко след това слязох, защото Варна свърши. Това беше началото на магистралата за Търново и аз реших да отида в Русе. Миналата година бях на бригада там (мариновахме грах в консервния завод 'Дунавия') и не бях разбрал много от града, но сега като видях на табелата 'София Русе', ми се прииска да го поразгледам. Първият ми стоп! Застанах на лентата за спиране и протегнах палец. Изобщо не знаех как става, но чувствах че така трябва. Платното не беше много използвано и беше пълно с камъчета, стъкълца, гайки и всевъзможни странни боклучета. Подритвах празните кутии от цигари, посинели от слънцето, и не свалях ръката си, да не би да пропусна някого... Не след дълго един камион изгрухтя и спря двайсетина метра по-надолу. Сърцето ми щеше да изскочи, затичах се и отворих вратата. Качих се на степенката и влязох вътре. "Закъде си бе, комсомолец?" ме попита един чичко с огромни мустаци. "Русе." "Ми то много път до Русе бе, как ще стигнеш?" "На автостоп." "Хубаво, дано ти върви!" и тръгна внезапно. Огледах се и се възхитих на мърсотията. За пръв път пътувах в камион и още не бях свикнал с омазаните с масло постелки пред седалката, тубите с нафта в краката ми, мръсните конци, с които шофьорите бършат ръцете си след честите ремонти на двигателя, излющената и напукана изкуствена кожа на кабината, постланите зелени китеници на седалките, измачканите книжа в жабката, мърлявите касети с фолк... Чичото беше пич, ама за съжаление съвсем скоро отби надясно и ме остави на шосето в едни ожарени от слънцето сипеи. Реших, че е по-добре да вървя отколкото да стоя на едно място, и така си вървях почти два часа. Минах и през някакви градини с кайсии. Къде, софийски домошар, ще съм виждал кайсия на дърво. Че като почнах да бера и да ям, даже и раницата понапълних, хем ги избирах да са по-зрели. Върнах се на пътя и пак зачаках. Мислех си, следващия път ще е добре да си сложа няколко найлонови торбички за е такива нужди. Също и някой съд като тенджерка няма да е излишен, чаша, лъжица... Започвах и да си мисля къде е най-добре да се стопира – на равно (защото се виждам отдалече), на изкачване (защото и без това колите там намаляват), или на спускане (защото там без проблем после могат да тръгнат)... Движението беше добро, ама никой не спираше за мен. Отворих си Новия завет и реших да го почета, ама в тая жега трудно се съсредоточавах. Буквите играеха пред очите ми, и не се подрждаха в никакви смислени фрази. Явно нямаше да стане да го чета по пътя, само дето го носех. По едно време друг камион, още по-разбрицан, спря и ме взе за още петдесетина километра. Чичото вътре вече клонеше към дядо, а камионът беше още по-мръсен и мизерен. Явно жегата съсипваше и него, и шофьора, защото по едно време отби, спря и каза: "Само да почина десет минути, че колата загрява". И си поспа половин час. Нейсе, пак тръгнахме и след малко слязох на крайпътно заведение, а паркингът беше пълен с камиони. "Ходи питай някой от шофьорите дали не е за Русе" посъветва ме чичо-дядото. Позавъртях се, поразпитах, ама или никой не пътуваше за там, или просто им се виждах странен, не се класирах. Ами, живот!, въздъхнах, купих си пакетче цигарени дъвки и пак замахах палец срещу колите. Слънцето вече яко печеше, беше към един. Разбира се, денят явно беше славен, взе ме един млад плевенчанин с новия си москвич, който ходил да закара жена си с детето до морето и сега се връщаше в родния Плевен. Беше много весел и разказваше случки от студентския си живот, от казармата, разни пиянски изпълнения стил 'Бил съм се бил напил', и, въобще, беше много весело. Аз предложих да го почерпя с кайсии, ама той отказа. А те, горките, в раницата станали на конфитюр. Оставих чистенето за после. Говорих си с него, за пътуване, за учението, за София, за футбол, дори малко за политика, но накрая умората ме налегна и ударих една дрямка. През това време навън се изсипа един бърз летен порой, а шофьорът не спря да се изпреварва с една ловешка лада, като каза че още от Обзор се гонят. Неусетно минаха няколко часа и се озовах на отбивката при разклона при Бяла. Там се събират пътищата от София, Търново, Русе и Варна. Мнго неудобно за стопиране място. От там пътят тръгва нагоре и всеки разумен шофьор би предпочел да използва набраната скорост, за да преодолее баира, вместо да спира на някакъв непознат дългокос дънков скитник. Е, почаках си хубаво, има-няма два часа, и вече започнах да кроя планове къде точно ще спя, когато от кръчмата излязоха двама симпатяги и единият ме пита закъде съм. "От един час те гледам, как един поне не ти спря, лоши хора сме това русенци, ше знаеш". За по-малко от час ме закара до града, като ме остави буквално на табелата и запраши с товарната си шкода нанякъде. "Ти в Русе на гости ли отиваш или поработа?" "Малко на разходка" "Не те ли е страх да се возиш така – знаеш ли какви шофьори има, не могат да карат, ще се блъснат някъде, че и тебе ще те утрепят?". "Черен гологан не се губи" отвръщам окрилено аз (нали все пак стигнах до Русе!) "Айде, жив и здрав". Треснах вратата на камиона и се запътих към тролеите, които минаваха отдолу. Само след двайсет минути бях в центъра на Русе! Дълъг ден, дълго пътуване, но накрая стигнах целта си. Точно когато влизах в града, часовникът ми показваше 19:00. Улиците бяха окъпани от дъжд, слънцето светеше с топлите си късни тонове. Стигнах до центъра бързо, градът е малък и кокетен, и там беше пълно с хора. Винаги се обърквам в Русе, защото спрямо центъра река Дунав и ЖП гарата са от противоположните страни, така че се помотах известно време преди да стигна до площада с фонтаните. Русенският площад е внушителен, заобиколен от огромни сгради – съдът, общината, художествената галерия, а в средата има прекрасна градска градина с подстригани тисове, басейн с фонтани и висока статуя, която може да се види по всички етикети на русенския "Винпром". Носех керемидения си пуловер, върху него – големия железен кръст с две напречни черти, вместо с една, и събирах очите на гражданите с дивия си външен вид. Гризях си втория геврек, който бях купил от Варна. Както обикалях, от едно кафене се понесе добре познатата мелодия на Master of puppets, което за ония години беше рядкост. Поседях отвън да я послушам – не мислех да харча пари и да сядам да пия по кафенетата, а и както предположих, следващата песен беше блудкава италианска естрада. Ходих до брега, да видя голямата река, която ни дели от Румъния, и както всеки път когато заставам на брега й, отново се възхитих от огромните й мащаби. Горите на румънския бряг се мержелееха едвам-едвам. През цялото време се оглеждах за сродни души – дългокоси метали, пънкари, стопаджии, каквито и да е, с които да си кажа две думи. Нямаше с кого да споделя радостта си от това че снощи дремех на умрял софийски купон, а сега се мотаех по измитите русенски улици. Отидох до пощата да се обадя вкъщи. Случи се баба ми. "Всичко е наред, казвам, в неделя си идвам, айде чао!" Късмет, телефонът ми върна монетата. Като наближи осем и половина, реших че е по-добре да се погрижа за тоалета си докато е светло. Отидох на чешмичката в градската градина, изчистих си раницата от смачканите кайсии и я прибрах в сака; измих си прилежно врата, зъбите и лицето, и през това време едни момичета, минаващи наблизо, изкоментираха: "Тоя е метал". Обърнах се към тях, както си се бършех с кърпата, и им се озъбих: "Като съм метал, да не хапя?!" Явно не свикнали на софийския говор, те се дръпнаха, изкикотиха се и си тръгнаха. Едно детенце ме гледаше стреснато и му намигнах, а то се скри зад майка си и надникна с едното око. Пак му намигнах, то пак се скри и така докато накрая му се оплезих и то – също. Майка му през това време си говореше с някаква приятелка – колко неща пропускат майките и после се чудят че не познават добре децата си. Като се постъмни, взех да схващам че работата е на сериозно, и явно ще трябва да се спи на открито. През вечерта си бях набелязал няколко местенца около площада, но все още не ми се спеше, затова отидох до близкия ресторант (сграда с формата на кораб точно на центъра), от който се носеше много яка мелодия. Години по-късно разбрах че това е Shine on, you, crazy diamond на Pink Floyd, но тогава инструменталът направо ме грабна. поседнах на една пейка да послушам, и почти веднага се появиха двама метали, понесли по две бири. Не трябваше много формалности за да завържем разговор. Питах ги къде се събират тукашните екстремисти, и се оказа че на кея имало много тежко металско сборище, но те ме посъветваха да не ходя там, щото местните метали били много тъпи и задръстени. "Ами нали и вие сте тукашни метали", казвам им, а те настояват че ония били пълни тъпаци. Добре, няма да ходим на кея, и без това лафчето с тях ме кефеше достатъчно. поговорихме си за песни, за музика, за купони, за София и току-що отминалия концерт на Stormwich на стадион Академик. Това беше първата здрава банда на родна земя и тогава беше събитие. Готини пичове; години по-късно се случих в казармата с един метал от Русе, и той беше същия тип – говорили сме по цели часове през нощните наряди – на всякакви теми, разговорът винаги течеше като Дунав – обилен и равен... Те накрая си тръгнаха, но преди това дружно се изпикахме на стената на партийния дом (пак с формата на кораб – ей тия русенски архитекти!) и те, като разбраха че ще спя по пейките, ми оставиха още две бири да си имам да си пия. Е, така и не ги докоснах, но благодаря ви, русенски приятели, не се видяхме повече никога. Ами, вече нямаше накъде, трябваше да се спи, и аз си намерих една по-закътана пейка сред рехавите храсти, облякох си всички дрехи, легнах, сложих сака върху гърдите си и зачаках да дойде сънчо. Първият ми ден на автостоп беше минал превъзходно – като класика, извадена от песните. От гарата във Варна до тук бяха минали около 16 часа, които ми се струваха като няколко дни. Тогава за пръв път осъзнах че времето не е това, което пише в книгите по физика, че аз самият не съм това което си мисля, и че толкова много мои черти все още дремят, неопознати. Почувствах мигновено deja vu, сякаш преди да тръгна за насам, вече съм бил тук и съм планирал как ще дойда. За миг сякаш излязох от себе си и се видях да лежа на някаква забравена пейка в непознат град, след безкраен низ от пътувания по прашните пътища, и се видях да лежа там след години, все същият, непроменен от годините, със същото усещане, че и преди съм бил там, и съм си мислел как един ден ще се върна и ще си спомням тази вечер. След това вълната премина, но от този момент насетне жребият беше изтеглен и животът тръгна по своя нов път. Комарите в Русе са една от най-големите му забележителности. Единствените ми оголени части – пръстите на ръцете, само за няколко часа бяха така жестоко изпохапани, че не можех да си намеря място от сърбежи. Има си хас, нали бях легнал на десетина метра от градския фонтан, комарите просто се блъскаха във въздуха. Намразих ги на мига, отидох до водата, мокрих си ръцете, с надежда че ще помогне, но сърбежът си беше здрав. Реших да се разтъпча (явно нямаше повече да се спи тук) и тръгнах по инстинкт към единственото будно и уютно (за момента) място – гарата. През нощта, докато се мъчех да спя, бях видял в полусън на два пъти да минава една полицейска кола, но те така и не ме видяха, много ми беше чудно какво ли щяха да правят с мен... Вървях бавно по сънените улици, и минавах покрай витрини на магазини, и ми се спеше, та ми се ревеше. Най-гадни бяха мебелните магазини – вътре едни дивани, легла, матраци, канапета, дюшеци, дунапренени подложки... а аз умирам за сън. Домъкнах се до гарата и поразгледах. Бях прегладнял и сънят взе да се изпарява, а лавката отваряше в 5:00. Погледнах си часовника: три и десет. Нямах никакъв опит и затова не си бях скътал никаква храна в багажа. Стомахът ми стържеше като шкурка и се молеше за малко храна. Излязох отвън и седнах на парапета на подлеза. Няколко чужденци с огромни раници си бяха направили истински бивак пред входа на гарата и лежаха и се мъчеха да говорят с някакви местни тарикатчета, които пък от своя страна се мъчеха да изкопчат валута от тях. Подремах, поседях, повъртях се наоколо, разхождах се, мислех че така времето минава по-бързо. Гледам часовника: три и двайсет и една. Ужас! А до пет? Легнах пак на циментовия парапет и реших да не мисля за нищо, просто да лежа докато заветната лавка отвори за да си напълня стомаха с нещо. Опитах се да чета новия завет, друго за четене така и нямах – но на гладен стомах библия не се чете, явно. Как съм ги чакал тия минути...

Накрая стана пет часа, аз вече от десет минути чаках на гишето, и щом отвориха, първите две принцеси бяха за мен. Доволен и лаком, ги глътнах почти на един път, и седнах на стълбите да реша какво ще правя. Започна да се развиделява и всички нощни неуредици избледняха, в главата ми започнаха да нахлуват нови идеи за скитане. Вече бях прекарал цяло денонощие в скитничество, и като видях че нямало нищо страшно, куражът ми избуя смело. Съставих си кратък план: ще пътувам накъдето се случи, но най-напред ще проверя дали има кораби по Дунав, които да пътуват за Лом, а сетне ще отида до завод 'Дунавия' да видя леля Ваня, която миналата година ни беше бригадирка. В Лом имах една приятелка – Надя, с която си пишехме писма. Никога не се бяхме виждали, запознахме се чрез писма и няколко години си пишехме по едно писмо седмично, без да пропускаме. (Така и никога не се видяхме, къде си сега, Надя?!) Бях си наумил да отида до Лом ако може, хем да се видим, хем да пътувам с кораб. Струваше ми се екзотично и примамливо. Само дето агенциите за корабоплаване се намираха почти на брега, тоест отново (за кой ли път) пресякох целия град. Утрото беше мъгливо, дъждовно, ръмеше, нямаше още много хора и беше пусто. Хлъзгавите улици се запечатаха в паметта ми и до ден днешен това е най-ярката ми представа за Русе – самотно сиво утро, студено и пусто. Беше петък ,13-ти. Намерих една агенция, и се оказа, че сезонът започва от утре, 14 юли. Стоях и се чудех – ако остана още един ден, ще умра от скука, ако тръгна на стоп, почти сигурно е, че няма да стигна до Лом. Помислих десетина минути, накрая махнах с ръка и си казах, друг път ще се возим на кораб, сега да намерим леля Ваня. Върнах се обратно на центъра, забих се в сладкарница с огромни аквариуми, в които плуваха рибки, изядох два сандвича с шунка, купих си две бутилки нектар, и, след като разгледах витрината на музикалния магазин, от който миналата година си бях купил страхотни перца за китарата, поех към консервен завод 'Дунавия'. С питане и до Цариград се стига, намерих го. На портала питах за леля Ваня, ама там никой не я знаеше като леля Ваня, и се промъкнах направо в цеха за мариноване. По-точно, в каквото беше останало от него. В момента правеха огромен ремонт и сградата бе полусъборена, нямаше жива душа. Огледах се – преди година тук бях прекарал двайсетина работни дни, пълни с приятелство, смях, любов, раздяла, целувки, стихове, песни... Сега всичко беше изоставено, тихо, постно. Изплюх се на прашния под и плюнката ми стана на топче прах. Настъпих го отгоре и си казах: тук повече няма да стъпя (и до ден днешен това е моят ритуал против завръщане на гадно място, и работи доста добре). Излязох на портала, а там имаше нова смяна бригадири, отиващи на закуска, от Латвия – едни руси, руси – момичетата бяха истински красавици, а момчетата – левенти. Позяпах ги, поизмих се на чешмата, и разбрах че в Русе повече работа нямам. (Леля Ваня все пак я видях седем години по-късно в едно паркче в Русе, до кооперативния пазар, тя разбира се не се сети за мен, но много се зарадва, искрено, и на мен ми стана топло и дълбоко на душата – така както може само в провинциалния град, където хората не се притесняват да показват човешки чувства). За десетина минути се намерих на шосето, точно където вчера бях влязъл в Русе. Първият камион, на който махнах, спря рязко и ме качи. Пита ме за къде съм. "А ти закъде си" го попитах аз на свой ред. "Ловеч", каза милият шофьор. "Ами карай за Ловеч тогава!" Ако му кажа че само се шляя, сигурно ще стане подозрителен, затова му казах че пътувам за Търново. Това му се видя странно, защото най-прекият път за Търново не минава през Ловеч, но след няколко кратки диалога разговорът замря и той реши че просто съм малко странен, което за момента беше самата истина. Намерил удобна седалка, най-после се отпуснах и заспах. Спах през целия път до Ловеч, и се събудих едва когато камионът спря на автогарата. "От тук можеш да хванеш автобус." Благодарих му, няма що, и се стоварих на сгорещения асфалт. Пълно с цигани. Шарени, черни, мръсни, дрипави – всякакви. Какво ще правя тук, сред тая гмеж?! Ясно ми беше че тук няма да се спи, и затова реших да разгледам накратко града (така и така съм дошъл дотук), и да си дигам крушите. Поразгледах автогарата (мръсна и грозна като автогара, с надписи "Уво 89" и излющена жълта мазилка) и дори купих две картички, за да ги пусна на приятелите, нека се пукат как си карам кефа, а те се пържат в димна София. Набързо се смъкнах по уличката към центъра и седнах на една пейка да си пооправя багажа. Центърът на Ловеч е един голям празен площад, успореден на река Осъм, с малко паркче и заобиколен от няколко големи сгради. Подредих си малко дрехите, преобух се по късите дънки (без дори да се смутя че съм в центъра на града) и извадих нектара от сака. Топъл, разбира се, ама нали е течност. Забелязах две какички, които ме гледат и коментират, и им помахах. Те също ми помахаха. Аз се засмях, хубаво е да се пътува, дявол го взел! Поогледах се и видях, че всички наоколо ръфат пици, и пак ми се прияде (ммм, пици, дето ги пекат в едни почернели метални тавички!) Отидох до будката, купих си една, полях я обилно с кетчуп и там кого да видя – моите две приятелки. Те изобщо не чакаха да ги заговарям, ами ме попитаха какво значи тоя кръст, дето го нося. А сега де! Взех да им обяснявам някакви измислици, но те нищо не разбраха, и накрая предложиха да ме разведат из старата част на града. Тогава аз не знаех как се говори с непознати момичета, и си се държах съвсем естествено, все едно съм си с моите метали от "Хаджи Димитър", което явно им хареса достатъчно. Говорихме си – те били студентки, учели в София и Търново, тук били само за лятото, но нямало никой, всички били по море и на планина, и те умирали от скука. Аз им се видях малък, защото бях току-що свършил 10-ти клас, но съвсем благонамерено ме разходиха из Стария град – минахме по някакъв покрит мост, какъвто не съм виждал другаде (пълен с магазинчета за сувенири), и попаднахме в уютен комплекс от възрожденски къщи, църкви и гостилници. Те ми обясняваха кое какво е, откога е и кой е живял там. Накрая поседнахме в двора на една малка църква, която се реконструираше в момента – всичкото й обзавеждане беше на двора. Нямаше никого и поседнахме на тревата, а аз направо си легнах, защото не си бях доспал все още. Те разказваха за приятелите си, за някакви идиотски ловешки купони, как всички се напили и дошли тук, в същата църква да бият камбаната, но били заключено и те се задоволили да разбият оставените на двора костници и да разхвърлят наоколо черепи, кости и парчета от тях... Накря купонът свършил както трябва – изключване от училище и край на купоните. И наистина – на метър и половина от петите ми имаше ламаринен сандък, и те извадиха отвътре една костена плочка. "Ако искаш, си вземи за спомен..." Аз придремвах, въпреки че ми беше изнтересно, и на тях им се стори че скучая, та решиха да ме заведат до крепостта. Едвам се вдигнах и по някаква стръмна уличка се изкачихме високо над града. Струваше си – целият град се виждаше като на длан (от крепостта, разбира се, не бяха останали много стени). Позяпахме, те ми посочиха къде живеят, видях автогарата и ЖП гарата до нея, новите жилищни комплекси, белнали се наистина като кости сред иначе керемидения пейзаж. Жегата ме напече и реших, че съм отделил прекалено много време на Ловеч. Върнахме се по покрития мост, и след като разменихме любезности, и смътно си обещахме да се видим в столицата, те ме упътиха къде да стопирам за Търново или София и си помахахме за довиждане. Какво правите сега, мои несрещнати повече, почти непознати... Е сега вече зачаках истински. Няколко часа се взирах в колите, а шофьорите ми правеха знаци, които аз явно трябваше да разбирам, ама бях много нов още на пътя, затова само ръкомахах и се ядосвах защо никой не спира. Все още не се бях отказал от идеята за Лом, затова извадих тетрадката от сака си, отворих я и написах на средната страница 'ЛОМ'. Колко луд съм бил – от Ловеч за Лом, едва ли и веднъж в седмицата има някой да пътува по тоя маршрут. Но не се предавах, бях сигурен, че късметът ми е добър. Нямах представа как върви пътя до Лом, къде кой път се хваща, на кой разклон се слиза; нямах карта, за да погледна. Слънцето взе да се снишава. Колите минаваха, понякога на цели върволици, но никой не спираше. Взех да псувам, да се ядосвам и да се чудя дали да не се върна обратно в Ловеч и да хвана влак. За да пропъдя тия мисли (никога назад!) взех да вървя бавно по шосето. Вървях, без дори да стопирам, и след около час една зелена жигула ми спря и без много приказки ме закара до някаква нива, където човечецът отиваше по селска работа. За десетина минути по черен път стигнах до пътя София – Търново. Вече беше почти залез слънце, затова като видях в далечината една крайпътна чешма, се упътих натам. Обух си дългите дънки, измих се отново, и като внимавах да не стъпвам в овчите дардонки, излязох на шосето. Тук вече съвсем се закучи, всички камиони и коли преминаваха с огромна скорост и никой не си правеше труда дори да намали. Слънцето залезе, постъмни се, аз реших че сега вече трябва да намеря опора в бог, и извадих новия завет. Започнах да чета на почти тъмно и четях, четях... Колите понамаляха и стана тихо, така че все повече се концентрирах в съдържанието. Увлече ме и ме заинтригува. То пишело интересни неща вътре! И наистина, независимо от всичко, се почувствах малко окрилен и пламъчето на надеждата отново заигра в душата ми. Но вече беше много тъмно и спрях да се мъча да чета. Реших, че духът ми е повдигнат и се концентрирах над стопа. По-добре беше да стопирам в двете посоки едновременно – закъдето ме вземат. Застанах на осовата линия и се заослушвах. Видех ли фарове, заставах от съответната страна на пътя, протягах палец и се стараех да гледам във фаровете, за да ме видят. След като поредната кола отминеше, всичко ставаше пак черно като в рог. Нямаше отникъде никаква светлинка и реших да вървя поне докато стигна някакво село или гара. Повървях така сигурно около час, като стопирах редките коли, и накрая стигнах едно от най-закучените кръстовища на родината – където се пресичат пътищата София-Търново и Ловеч-Троян. Но поне имаше гара някъде долу в ниското, а отсреща мъждукаха светлинките на село Абланица. Чудех се как ли биха постъпили ако почукам на някоя врата и им обясня ситуацията. За щастие една кола, идваща от София, спря. Като се загледах, видях че е такси. Наведох се към прозореца за да кажа че нямам пари, но отвътре един мек глас ми каза да се качвам, таксито било платено така или иначе. На седалката до шофьора седеше и платецът – беше тъмно, така и не видях дори и силуетите им. Зададоха ми дежурните въпроси – откъде, закъде, защо, и накрая се успокоиха. Аз все още мислех за Търново, но те бяха за Габрово. Казах че ще помисля още малко и пак задрямах. По едно време чух да ме питат дали ще слизам или да карат за Габрово. Така ми беше приятно, на меката седалка, че нямах воля да кажа нищо повече, и продължих с тях за Габрово. В Габрово не бях ходил никога и първите ми впечатления бяха доста тъмни, защото беше станало около десет и половина. Приятните хорица ме оставиха пред някакъв голям хотел и казаха че тук мога да си взема стая. Благодарих им за съвета, и се огледах накъде е пътя за Търново. Имаше нещо като спирка или подлез, и зачаках някакъв транспорт да ме изведе от града, за да мога да стопирам. Чаках сигурно половин час, и накрая се отказах, защото махах на доста коли, но никой не направи и намек, че ми обръща внимание. Разходих се обратно до хотела, поогледах се и видях една стоянка на таксита с шест-седем таксиджии, разказващи си истории. Поразпитах ги и се оказа че до Търново не ми мърдат 28 кинта! Единият (много щедър, няма що) предложи да ме закара и за 25. Махнах с ръка и се примирих да спя някъде тук. Бавно се понесох по нощните улици на града. Пред хотела от другата страна на улицата имаше градинка с чешмичка, и отидох да пия малко вода, а и да разгледам дали става за спане наоколо. И какво да видя – на чешмичката – опашка. Пълно с момичета и момчета, и то – повечето метали. Ето ти късмет! За жалост, нямах смелостта да ги заговоря, но пък поне се зарадвах че Габрово има такава будна младеж. Беше валяло и тук (в Габрово вали 270 дни в годината) и беше малко студено, та си навлякох всички дрехи и реших, така и така съм тук, поне да видя за какво става дума. Обикалях празните мокри улици, всичко беше така безлюдно само на десет метра от центъра, все едно влизаш в друг град. Имаше няколко кафенета, които още работеха, и в едното гледаха предизборно студио с Иван Гарелов, и аз дори се поспрях и ми стана мило – от две денонощия се мотаех напълно сам, и имах нужда от нещо познато да ме окуражи, и дори такова нещо като обикновено телевизионно предаване ми донесе малко уют и ми вдъхна кураж. Не бях ял нищо от ония две пици в Ловеч и, естествено, пак не се бях запасил с резерви, та умирах от глад. Докато се разхождах, четях работното време на всеки магазин, за да знам къде отварят най-рано, за да бъда навреме преди да припадна от глад. Харесах си един плод-зеленчук, запомних къде се намира горе-долу, отваряше в шест сутринта и ако оживеех дотогава, щях да го щурмувам. Върнах се обратно на центъра, металите се бяха поразотишли (минаваше полунощ) и имаше само десетина с няколко немски овчарки. Погледахме се малко и аз продължих в единствената непроучена досега посока и за мой късмет улицата водеше към гарата. Добре, помислих си, гарата е добре, сигурно ще е пълно с народ, ще хапна нещо, ще хвана първия влак и – към София. Повървях около двайсетина минути и минах покрай някакво студентско общежитие, в което цареше луд купон, но някак не ми беше до купони и продължих към гарата. Тя се оказа една мъничка сграда на следващия ъгъл, до нея – хотел и две таксита. опитах се да вляза в чакалнята, но се оказа, че е заключено, защото до пет часа няма влакове. Те ти сега! Няма бюфет, няма хора – нищо! Обиколих от другата страна, откъм релсите, и там поне имаше една пейка, на която седеше началник-гарата и пушеше. Позавъртях се, поседнах, поразменихме няколко реплики, оказа се че Габрово е крайна малка гара, и от нея до главната линия Русе – Стара Загора има четири влака дневно. От Габрово за София пътували директни вагони, някъде ги откачали и закачали за друг влак, и т.н. Той изпуши цигарата си и се прибра, а аз се сетих за моите цигарени дъвки – не бяха ядене, но поне бяха сладки и малко щяха да ме утолят (да да!). Поджваках две дъвки, понадувах балончета и клепачите ми сами взеха да се затварят. Но не ми се спеше на тая пейка и започнах скришом да оглеждам композирания влак за да видя дали няма някоя отворена врата. Имаше! Леко и незабелязано се промъкнах (мислех си че ще ме изхвърлят ако ме видят) и се шмугнах във вагона. Вътре веднага ме лъхна познатата миризма на спарено и задушно БДЖ купе, но бях ужасно уморен, само съумях да си сложа сака за възглавница и се проснах на седалката. Почти веднага съм заспал, само за да се събудя половин час по-късно от ужасен шум – пръхтене, стъргане и дрънчене. Мина доста време преди да локализирам източника и в това време сърцето ми щеше да изскочи – в уморения си, сънен мозък си представях най-ужасните неща на света, дошли да вземат душата ми. Накрая осъзнах че чистачката, която чисти влака през нощта, влачи чувал с бутилки по коридора на вагона – точно в мига който тя ме видя и ужасена изпусна чувала си и хукна навън. По-добре да не ме намерят тук, реших аз, бързо изскочих от вагона и за секунди се намерих отново на пейката пред гарата. Реших да сдъвча още една дъвка за разсъмване, от което стомахът ми наистина взе да стърже като ренде, и видях началник-гарата да минава с друг железничар по перона и да казва "... кой знае какво й се е привидяло на Гинка..." А то, привидялото й се, стоеше на пейката пред тях и си правеше балончета.

Придрямах следващите няколко часа и когато се събудих окончателно, на касата вече имаше опашка за билети. Взех си един до София, и се размазах на първата ми попаднала седалка в същия тоя среднощен влак. Заспах и спах като къпан няколко часа. Когато кондукторът ме събуди, аз се стреснах – купето беше пълно с хора, навън беше светло и до хоризонта се простираха само равнини. В следващата секунда гладът проби стомаха ми и аз на бегом стигнах до бюфет-вагона, купих си един сандвич със салам и домати и на платформата до тоалетната го заръфах лакомо. Тогава видях колко мръсни са ръцете ми – не ги бях мил още от вчера следобед, и сега всички пори се бяха напълнили с мърсотия. След като глътнах сандвича, отидох в тоалетната и се опитах да се поизмия – е, не успях, но поне се омирисах на свеж сапун. Върнах се в купето и седнах доволен. Спътниците ми бяха доста възрастни, а от всичкото пътуване явно у мен се беше събудило нещо романтично и ми се искаше да има нещо по-младо и по-женско с което да си кажа две приказки. Едната леля беше пенсионирана детска учителка, която пътуваше с внучето си за Благоевград, имаше и един дядо, който отиваше в София на битпазар да си търси части за мотора (уха!) защото бил толкова стар модел, че никъде другаде нямало шанс да намери части – бил ходил дори на битпазара в Димитровград, и там нямало и сега София била последната му надежда. Внучето беше на около десетина години и ме гледаше като да бях извънземно. Пак започнах моята игра на смигане и плезене с лапето, и то се побърка от кеф. Накрая бабата за да покаже колко е в час, (а тя никак не беше баба, просто беше пенсионерка) ме запита: "Вие металист ли сте?" Все едно ми удариха шамар – тая бивша учителка позна само по чорлавата ми коса и протритото дънково яке моят начин на живот! "Да" казах, неспособен да реагирам. "Ами и моят внук иска да стане металист." погледнах лапето и веднага разбрах защо ме зяпа така – сигурно съм му изглеждал като James Hetfield. Поговорихме си на тая тема, оказа се че учителката е била учителка по математика, аз пък учех в математическа гимназия, абе – най-после проведох истински смислен разговор с някого, за пръв път от сряда вечерта. Това ме подсети че е събота сутрин, че се нося към столицата с огромна скорост, вместо още два дни да се шляя... И на момента взех решение – никаква София. Слизам на гарата, купувам си билет за някъде и продължавам. И понеже малкият металист ме зяпаше все така обожателно, реших да последвам знака на съдбата и да продължа с бабата за Благоевград. И тогава се сетих за Рилския манастир... Решено! След като стана ясно, че имам програма за още два дни, излязох в коридора да поседя на прозореца и да се порадвам на пейзажа, а и имах нужда да се разтъпча малко. Влакът лъкатушеше из дебрите на Стара планина, вече бяхме почти стигнали Софийското поле. Гледах, дишах бързия въздух, и се радвах на живота – в тоя момент не исках да съм никъде другаде освен там където бях. Поогледах се в коридора на вагона и зърнах едно много сладко момиче, с тениска на Anthrax и черна кърпа на врата; пушеше и си седеше сама, умислена в своите работи. Разбира се, нито знаех как да я заговоря, нито какво да й кажа, затова просто си я съзерцавах, излъчвах щастие на къси вълни и си представях зелените ливади около Рилския манастир. Тя също ме погледна няколко пъти, но аз не отреагирах никак и тя си се прибра в купето. След три нейни цигари навлязохме в София, и аз въздъхнах, защото винаги когато някое момиче ми хареса, не знам как да постъпя, не зная какво да кажа, малко се паникьосвам, и когато вече се сетя как е трябвало точно да подходя, тя е безвъзвратно далеч. Прибрах се в купето, взех си сака и казах на бабата че ще се видим в другия влак, от което те много се зарадваха... Слязох, отидох на касата и кого да видя там – същата фенка на Anthrax се реди на опашка за билет. А, викам си, ето че ми се удава последна възможност да направя нещо. И докато обмислям какво, тя си купи билет и потъна в навалицата. Купих си билет до Кочериново и се помотах из гаровия подлез – купих си сандвич (и пак нищо за резерва), издъвках последната дъвка, взех един вестник и отидох във влака при моите хора. Дадох вестника на жената да го чете, а ние с малкия се заговорихме за групи и музика, и лапето му с лапе беше по-светнато и от мен за някои работи... Каза че искало за рождения ден да му подарят скъсани дънки, ама май нямало да стане и щяло да трябва да си ги къса сам. Сладур! Аз започнах да им разказвам приключенията си и учителката остана смаяна от разказа ми – тя имала навремето един ученик, който обикалял страната всяко лято, а от години насам редовно й пращал картички за 15 септември от различни краища на света. "Може пък и ти някой ден да хванеш света..." (Оказа се права жената). Влакът тръгна, имах два часа и нещо да пътувам и реших да подремна още малко, за да наваксам липсите от предишните две вечери. Общо взето забелязах, че най-добре е да се спи докато пътуваш, защото няма нищо за изпускане, пък и така много често си спестяваш разговорите с шофьори, спътници и навляци. Дремах, дремах, и като минахме Дупница, се поразсъних, защото знаех че скоро е моята гара. Отидох до тоалетната и видях седнали в коридора две момичета с огромни раници – чужденки. Минах през тях и в двете посоки и им се усмихнах извинително... Сега на Рилския манастир беше пълно с такива като тях, сигурно и те там отиваха, щеше да е забавно! И изведнъж, две – три купета по-натам отново в коридора стои и пуши все същото онова красиво момиче. Сърцето ми щеше да изскочи. Давай, скапаняк, направи нещо. И какво да направя – излязох в коридора и застанах като бастун до прозореца и зачаках да се обърне, да ме види и да ме погледне, за да мога да й намигна, да й дам знак че я забелязвам. Тя си допуши спокойно цигарата, хвърли фаса през прозореца, затвори го и си влезе в купето. Ядосах се и реших да не се занимавам повече с такива порочни неща, подредих си нещата в сака, влакът беше спрял на някаква малка гара, и видях двете моми да слизат. Ех, жалко, можеше поне с вас да да изкарам хубаво... Тръснах се на седалката, разменихме си пожелания за довиждане с двамата ми спътници и понеже следващата гара беше моята, излязох и застанах до вратата. Каква изненада – там седяха същите две германки (после се разбра че объркали гарата, но бързо-бързо се усетили и скочили обратно). Аз бях ядосан на малодушието си, на притеснителността си, на тъпата ситуация, на всичко, бях мръсен и уморен, и не ми пукаше, затова направо ги заговорих на разваления си английски дали отиват на Рилския. Естествено, къде другаде биха отивали, осведомих ги че аз знам как се стига и че и аз съм за там, и вече беше решено, че продължаваме заедно. Влакът спря и се изтръсихме на перончето. (Сбогом, Anthrax-ке моя!) Едната беше висока и руса, синеока, с матов тен (Alexandra Wuttig), а другата – с тъмнорижава, почти черна коса, по-ниска, и по-мълчалива (Juliahne Bartels). Не приличаха изобщо на германки, повечето които бях виждал досега бяха едни розови, русоляви, подпухнали и някак еднакви, безлични. Но те двете наистина бяха големи симпатяги и както се оказа, бяха от най-южните части на Германия – Шварцвалд. Автобусчето от гарата вече не съществуваше като понятие, затова на мен ми хрумна да походим пеш до отклонението за манастира и там да хванем нещо на стоп. Добивах смелост, както с момичетата, така и със стопа. Повървяхме в юлската жега по празния път София – Кулата, през което време не спряхме да говорим на ужасен английски – явно и на мен, и на тях, им липсваше компания доста силно. Неусетно стигнахме Т-образното кръстовище и застанахме на някакво зидче под сянката на келяви борове да чакаме късмета си. Такава колоритна група не може да остане дълго на пътя. Първият автобус, който мина, спря и ни качи направо за манастира. Седнахме с Алекс на една седалка, Юле – до нас. Рейсът беше пълен с някакви лелки и чичковци, явно отиващи на ведомствена екскурзия. Майтапеха се с нас (мислиха ме и мен за немец) и се смееха на висок глас, като някои дори се опитваха да ни заговарят на немски. Мен ситуацията ми допадна и си траех, говорех си с Алекс и душата ми пееше – Рилски манастир, май-хубавото място на земята, беше само на половин час от мен! Казах на Алекс, че си нося един Нов завет в сака, и тя каза че при тях всички били евангелисти и явно и аз съм такъв. Е, не знаех! Показах й снимка на една съученичка и тя ме пита дали това ми е гаджето, и се заговорихме за гаджета и се оказа, че някакви техни обожатели ги чакали на хижа 'Иван Вазов' след два дни и щели да ходят до там и после пак да се върнат на Рилския манастир и т.н. Вече бяхме високо в планината и се личеше че скоро е валял обилен дъжд, защото всичко беше мокро – дърветата, шумата под тях, пръстта, дори шосето беше мокро на места, нищо че беше три следобед. Както винаги става когато отивам на Рилския манастир, съвсем изведнъж зад завоя се подаде табелата и след миг вече бяхме на паркинга. Слязохме, съпроводени от бурно 'аувидерзейн' и подсвирквания, благодарихме на шофьора и се впуснахме да разглеждаме манастира. Влязохме във всички музеи и обиколихме цялата сграда. В рилския манастир има хубави сбирки от творби на изкуството и, разбира се, революционния живот – пушки, книги, дрехи, утвар... Има един кръст (Рафаиловият кръст), който представлява дървен кръст, около 50 см висок, целият изкусно дърворезбован със сцени от библията. Авторът го е дълбал с игли цели 14 години и накрая ослепял, но творението му е единствено по рода си в цяла Европа и наистина е уникално – по стените на музея има снимки на отделни сцени от кръста, увеличени няколко пъти, и детайлите са толкова изящни, че наистина за Рафаил не е имало друг изход освен да ослепее... Имаше много църковни книги, библии, попски раса, корони, жезли, пушки, саби, монети, цялата култура на манастира през вековете... В другия музей беше пълно с експонати от битовия живот на монасите – разни странни инструменти за селскостопанска работа, за занаятчийство, чутура за масло, пчелен кошер, какво ли не – повечето работи дори аз не знаех за какво са и въпросите на германките оставаха без отговор. В църквата те не искаха да влизат, защото бяха по къси гащи, а имаше табелка, която приканваше гостите да не влизат в оскъдно облекло, но аз влязох и въпреки че не си падам по ритуалите, си взех две свещички, после се сетих за лелята във Варна дето ми даде един лев и ме помоли да запаля свещ за майка й като вляза в някоя църква, и купих още една. Запалих ги, отправих към всевишния една простосърдечна молба да прости греховете на живите и да даде на умрелите покой, и излязох. Винаги когато паля свещ в църква става така. Не мога някак си да почна да се прехласвам и да се кръстя и да целувам иконите или нещо подобно. Просто най-искрено си казвам "Помагай на хората и не допускай да вършат грехове." Дори не мога за себе си нещо да кажа, някак не ми е комфортно да мрънкам, и то точно на господ... Та след обстойния оглед на светата обител отидохме в кръчмата (тогава единствена) и аз, нали съм българин, взех три порции кебапчета с гарнитура и се почна едно плюскане... И те, уж момичета, уж едни такива крехки, ама как набиваха! Нали кебапчетата са запазена марка на българските курорти, явно им беше интересно и ей така, от любопитство, изядоха по три. Аз разполагах с още някакви пари и им купих едно бурканче рилски мед (да видят че и ние сме дали нещо на света) и те го приеха с хиляди извинения. Те бяха решили да спят на къмпинг 'Бор' и аз ги поведох смело натам. (На Рилския манастир ходя всяко лято от 1985 до днес, и се чувствам донякъде у дома си – познавам всички и те ме познават, и всяка година когато отида все едно вчера съм си тръгнал) В къмпинга разбира се, беше пълно с хора – нямаше къде да се разминеш от палатки, и се наложи моите спътници да опънат своята отсам реката, на една малка полянка. Аз ги оставих да се оправят с палатката и отидох при управителя да питам аз къде мога да спя. Нямаше свободни места в бунгалата, а аз нямах палатка и спален чувал, затова той ме посъветва да проверя в туристическата спалня. Аз се върнах при Алекс и Юле и им казах че ще се върна до манастира да проверя за спане, а те милите взеха да ми се извиняват че нямало място в палатката им, иначе щели да ме поканят. В спалнята имаше няколко свободни места, ама чакали някаква група, та с триста зора и молби накрая успях да се преборя за едно легло (на Рилския манастир нямаше да мога да спя по пейките както в Русе и Габрово, нощите са доста студени). Оставих си паспорта при лелята и щастлив и безгрижен се понесох към къмпинга и моите нови приятелки. Те точно се мъчеха да си приготвят супа за вечеря с някакво малко газово котлонче. Не можеха да го сглобят и трябваше с общи усилия да измислим как се нагласява; повъртяхме го, понапънахме го и взе че тръгна. Свариха си супа, но когато да си я сипят в купичките, Юле бутна котлончето и тя се разля. Ами, това е, казаха, днес няма да се вечеря. Били си разпределили запасите и не можели да ги преразхождат. Явно че нямаше да стане така, затова ги инструктирах да посъберат дърва и изтичах до кръчмата на къмпинга и след едночасово висене накрая взех три чинии пържени картофи, с които добре си похапнахме пред малкия огън, който повече пушеше отколкото да гори. Дървата бяха мокри и нямаше надежда да се получи хубав огън, но поне се омирисахме на пушек. Вече беше почти тъмно и Юле влезе в палатката и повече не излезе. Алекс остана с мен до късно, говорихме си за романтични преживявания, за щуротии и за миналото и тя се оказа голям пич. Дори когато извадих вестника, който сутринта бях купил от София, и й показах немския отбор по футбол (световното първенство все още не беше свършило), тя знаеше почти всички играчи по име... Аз й разказах как през пролетта бяхме на море със съучениците и аз седях на плажа с едно момиче, и после ходих по двете релси, останали от кея, чак до края, а изобщо не знам да плувам, и как после, за да я впечатля, скочих в морето с дрехите, а беше април, доста студено, и после се прибрахме в хотела и се къпахме заедно, и беше толкова хубаво, всичко беше толкова красиво през тая 1990... Алекс също ми разказа че едното момче, което ги чакало на 'Иван Вазов', я свалял от години, и може би сега най-после щели да се открият един за друг, и той бил много мил и готин, обаче страшно се притеснявал, а тя не по-малко, и никой не правел първата крачка, и сега в планината сигурно вече всичко щяло да си дойде на мястото. Аз се засмях – да дойдат от Германия чак тук, за да се отворят един за друг?! Но от друга страна, това беше много романтично, и аз й пожелах успех, и продължихме да си разказваме животите, и това беше най-хубавата вечер от цялото ми пътуване. Някъде към полунощ се разделихме, целунах я за лека нощ, и отидох в мръсната спалня да спя за пръв път от три нощи като хората.

Сутринта беше слънчева и свежа. Всички сутрини на Рилския манастир са такива – имаш чувството че светът току-що е създаден, само за теб. Измих се, нагласих си багажа, взех си паспорта и отидох в къмпинга. Алекс и Юле ме посрещнаха с радост, тъкмо си сгъваха палатката, както си беше мокра от росата. Аз бях купил един топъл духав хляб, закусихме с вчерашния мед и малко черен чай, и те отидоха до управителя да си оставят палатката, спалните чували и малко излишен засега багаж, защото след три дни щяха да идват отново тук. Управителят всъщност беше един млад пич, студент, който беше голям веселяк и добряк, и им взе багажите без гък да каже, само се смееше. (Това му беше последното лято на къмпинга, после замина за САЩ и повече не се върна.) Разбрахме се с момичетата да се срещнем след три дни на същото място, а аз им обещах да доведа всички, за които им разказвах (същите несериозници, с които уж трябваше сега да сме на морето), включително и съученичките; те щяха да доведат двамата германци от билото, и щеше да стане супер купон. Купонът наистина стана страшен, невероятен, но това е друга тема... Тръгнахме надолу, за кой ли път от вчера насам, раниците им бяха поолекнали и те запяха разни немски песнички, аз плясках с ръце в такт, и беше много весело. Подскачахме, тичахме, после спирахме и се надсвирвахме с пръсти, докато накрая те напълниха манерките си с вода и поеха по пътеката към хижата. Махнаха ми за последно и аз им махнах в отговор. Къде сте сега, Алекс и Юле, първите ми весели нови познати по пътя... Вече имах само около пет кинта, и реших да се прибирам на стоп. Походих малко надолу по пътя под манастира, а там няма никакво удобно място за стопиране, затова повървях около час, докато намерих една сносна отбивка, на която се спрях и зачаках. На мантинелата отсреща пишеше с пастел "Всички сме раби божии, в неговите ръце е и животът и смъртта ни", и на мен много ми допадна, защото когато за пръв път излезеш от дома, когато не знаеш накъде отиваш и къде ще спиш, усещаш колко малко знаеш за себе си, просто те заболява как в делничния град изобщо не забелязваш красотата, времето, романтиката; как се унасяш и по инерция може да мине целия ти живот без да подозираш какво дреме в теб. Едно микробусче на горски работници ме свали до град Рила, откъдето след половинчасово ходене се озовах на равното, извън планината, по пустото шосе, заобиколено от ниви и джанки. Горската прохлада се смени от жега, свежият въздух сега беше спарен и сух. Започнах да си събирам джанки и да ям, а нямаше два еднакви сорта, плодовете на всяко дърво имаха собствен вкус. Ядох, ядох, корема ми се поду и трябваше да се скрия в царевицата, за да свърша една спешна работа... Един москвич най-после спря и ме измъкна от самотата. Вътре имаше две лелки – майка и дъщеря, които прекарваха дини до пазара в Дупница, и ме предупредиха че само до Дупница могат да ме закарат, като се оказаха прекалено любезни и ме свалиха на гарата. Аз през цялото време седях върху дините, натъпкани из целия москвич, и се мъчех да не ги слушам как се карат, което те правеха с майсторство и сочни псувни. На гарата проверих – имаше влак след един час, и аз предпочетох да го взема и с него да се прибера в София, защото ако исках да стопирам, трябваше да ходя до другия край на града, а вече бях много уморен от нередовното спане, ходенето от сутринта и жегата. Купих си билет, сложих го в джоба на якето и отидох в кръчмата. Купих си бира и зрънчо, и приседнал на декоративната оградка на гаровата градинка, си правех равносметка на последните четири денонощия. Бирата беше разредена и не много студена, зрънчото – старо, с червен пипер, който залепваше в ъгълчетата на устата ми, а аз и без това вече бях порядъчно мърляв, мръсен, недоспал и измачкан... Пламъкът на автостопа беше вече запален в мен, бях направил бойното си кръщение сам, без никаква подготовка и план, и беше страхотно! От тук насетне нищо не можеше да ме спре да пътувам, да скитам, да се шляя, да се събуждам и заспивам на различни места всеки ден, да блуждая и да бродя по всички пътища, които се отворят пред мен. Изпитах за пръв път в живота си такава умора, имах чувството че ако легна, ще спя една седмица. За последните сто часа бях спал не повече от двайсет и пет (седем във влака за Варна, два и половина в Русе, три в Габрово, седем на Рилския манастир, и няколко по колите, камионите и влаковете), и то ужасно разкъсано, и сега след тая бира едвам си събирах акъла и си отварях клепачите. Купих си още един зрънчо и останах с една стотинка! Невероятно, запазих си я като спомен, скъп спомен от първия ми урок по път, и си обещах никога да не забравям колко е хубаво... Сенах пак на оградката, изядох всичко се опитах да се поизбърша и поизмия. Само размазах кирта, а кърпата вече си беше захабена достатъчно, така че не можах и да се избърша добре. Влакът беше дошъл, изплюх се и въздъхнах – все пак ще трябва да се прибирам... Влязох във влака и сред миризливата жега ме прониза отново deja vu, че това се е случвало и друг път, че аз и друг път ще влизам в същия влак, и не мога отсега да кажа кое преди кое е било и кое след кое ще бъде. Вече бях усетил какво представлява времето...

gogov.net