приятели
новини
поезия
автори
вдъхновение
текстове
разкази
музика
българия
контакт
предишен <--- обратно --- > следващ

– В хладилника има мляко, яйца, сирене и масло. В шкафа има корнфлейкс и хляб. Оставил съм няколко порции супа, той я обожава, във фризера. Не му давай много сокове, защото обича да прекалява. Можеш да му поръчаш пица, но след шест и половина – никакво ядене и в девет да е в леглото. Вечер може да гледа телевизия, но не повече от час. Можеш да го заведеш в аквариума, но ако не иска, не настоявай. И следи да си сменя дрехите редовно. Не му позволявай да се търкаля по земята с пижамата. Телефонът ми го знаеш, звъни ми по всяко време.
Четиридесетгодишен, добре сложен и с пронизващи сини очи, Карл беше прекалено словоохотлив за родител на осемгодишно момче. До полета му оставаше час и половина, а по всичко изглеждаше, че още двадесет минути ще дава нареждания. Вики работеше като детегледачка от години и се беше наслушала на напътствия и брътвежи. Тези забързани и вечно заети майки и татковци нямаха понятие какво се върти в главите на малките им съкровища. Но Вики знаеше. И умееше да предразполага децата, което беше най-важно.
– Ключовете са на вратата, върху нощното шкафче съм оставил малко пари. Не махай батерията на противопожарната инсталация и не забравяй да му оставиш нощната лампа светната. Не пий алкохол и не пуши пред него. Колелото е в килера, но дори и да те моли, не му давай да го кара навън, защото може да се нарани. Още е малък.
Тя само се усмихваше, кимаше на всеки нов проблясък на родителска загриженост и нямаше търпение да затръшне вратата зад гърба му.
– Аз се връщам в петък, след четири дни, но ще се обаждам всяка вечер. Върху хладилника съм записал телефона на личния ни лекар и телефона на майка му.
Джони седеше на дивана, вперил поглед в телевизора и се правеше на сърдит.
– Ела да прегърнеш татко! – разпери ръце Карл.
Никаква реакция.
Карл отиде до дивана, разроши косата на Джони и го целуна.
– Татко няма да се бави, скоро пак ще съм у дома – после се усмихна на Вики, кимна й и излезе.

– Е, какво ще правим? – попита тя, като изключи телевизора и седна на дивана до Джони. – Искаш ли да четем книгата за динозаврите?
– Пусни ми телевизора! – сърдито нареди той.
– Нали чу баща си – можеш да гледаш телевизия само вечер. Искаш ли да играем на криеница.
– Разкарай се! – Джони стана, отиде до хладилника и си сипа голяма чаша сок. Отпи жадно и се върна на дивана.
– Баща ти не позволява да пиеш толкова много сок.
– Достатъчно съм голям, за да взимам решения сам.
– Искаш ли да оставиш сока, а аз ще ти разкажа от какво се прави хартията.
– Не ми е интересно. Пусни ми телевизора.
Вики се усмихна. Къде по-немирни деца бяха минали през ръцете й. Щом иска да гледа телевизия, нека гледа, но първо трябва да го заслужи. Да разбере кой командва тук.
– Добре, понеже съм ти приятелка, ще ти пусна телевизора. Но преди това ти, понеже си ми приятел, ще ми покажеш как се прави самолетче от хартия. Ето ти лист и го прави бавно, за да гледам.
Джони взе листа и набързо го сгъна няколко пъти, после й го връчи с победоносна усмивка.
– Чудесен самолет. Ела да видиш как ще лети, като го пуснем от балкона – погали го по главата тя.
Балконът беше просторен и огрян от слънцето. Тя съблече жилетката си и подкани Джони:
– Ела да го пуснем, може би ще стигне чак до плажа.
Момчето се свлече от дивана с неохота и заситни след нея. Тя излезе навън и топлият вятър разроши косата й.
– Гледай сега! – и подхвърли самолетчето през парапета. – Ехаа! Виждаш ли как лети? Джони?
Джони я гледаше с ледено изражение през стъклото на балконската врата.
– Джони, ела тук! – усмихна му се тя.
Той се обърна и седна на дивана, пусна си телевизора и се зазяпа. Ооо, имаме характер, значи! Вики тръгна да влиза, но вратата се оказа заключена.
– Джони, отвори вратата! – започна да удря с длан по стъклото.
Момчето продължаваше да си седи с гръб към нея и не й обръщаше никакво внимание.
– Джони! – удари още няколко пъти стъклото и ръката я заболя. – Хубав номер! Едно на нула за теб. Победи ме – опита се да хитрува, но момчето или не я чуваше, или му беше все едно.
Ще му мине. Сега е сърдит – татко го няма, някаква непозната се опитва да го развеселява, нормално. След малко ще го преживее и ще й отвори. Деца! Вики знаеше какво се върти в главите им и беше свикнала със странностите, особено на тази възраст. Обърна се и погледа през перилата. Гледката беше поразяваща. Двайсет и пети, последен етаж в нов блок, отдолу имаше малък парк, а след него се разстилаше пясъчната ивица на плажа. Този апартамент сигурно струваше една торба злато. Макар заливът да беше на повече от двеста метра, шумът на разбиващите се вълни се чуваше съвсем ясно. Днес беше ветровито и вълните бяха големи. Няколко сърфисти се опитваха да се закрепят върху дъските си, но явно бяха новаци. Под балкона високите дървета поклащаха върховете си и листата им белееха, обърнати от вятъра. В далечината се чуваше тътенът на магистралата, но иначе нищо друго не разваляше великолепната гледка.
– Джони! Отвори ми вече, не ми се играе така – обърна се тя към стъклото, но Джони беше изчезнал. Телевизорът работеше, но от малкото инатче нямаше и следа. Обхвана я безпокойство. Само дете вкъщи може да направи какви ли не поразии. Да пусне всички чешми, да се опитва да вкарва вилица в контакта, да погълне хапчета, мислейки ги за бонбони... Вики се напрегна.
– Отвори проклетата врата, малък разбойнико! Отвори, защото татко много ще се разсърди, когато научи.
Джони се появи иззад хладилника с огромна кутия сладолед. Седна кротко пред телевизора и започна да дълбае сладоледа с голяма лъжица, като поглъщаше едри хапки.
– Отваряй вратата или ще разкажа всичко на баща ти! Ще видиш как ще те накаже!
Започваше да й става студено. Беше облечена само с пола и блуза. Вятърът, макар и топъл, взе да я пронизва. Огледа се. Балконът беше празен. Имаше само чифт пантофи и малка пластмасова саксия с увяхнало и покафеняло цвете.
– Броя до десет и, ако не ми отвориш, ще започна да викам – заплаши го тя. Вече изобщо не й бе забавно. Трябваше да направи нещо и да натрие носа на това проклето хлапе. – Три, две... едно... – и започна да пищи колкото й глас държи.

Когато се нанасяха преди седем месеца, Карл изрично настоя прозорците да са с двойно удебелени стъкла заради напористия вятър, който сякаш никога не спираше. Не му се искаше някой по-силен порив да разбие стъклата. Вярно, бяха доста скъпи, но пък като ги затвореше, не чуваше дори воя на пожарните и линейките.

Джони се приближи до стъклото и залепи на него лист хартия с дланта си. Беше нарисувал крива женска фигура със забит в гърдите нож. Вики срещна вторачените му очи и потръпна. Ръкомахаше и му говореше нещо, но той не чу никакъв звук. Смачка листа и отиде в стаята си. Разпиля всичките пъзели, легна на земята и взе да ги подрежда.

Слънцето започна да клони към залез. Вики вече трепереше от студ. Проклето, шибано идиотче! Докога щеше да я държи тук? Не можеше да си представи да прекара нощта на бетоновия под. Беше седнала с обвити около раменете ръце, но това не я предпазваше от студа. Втрисаше я и не можеше да мисли. Трябваше да направи нещо. Да счупи стъклото. С какво? Нямаше нищо твърдо подръка. Стана и се надвеси през балкона. Високо, твърде високо. Погледна настрани – може би щеше да успее да прекачи на съседния балкон. Невъзможно. Бяха отделени с преграда, която стърчеше поне метър навън в бездната. Зашо ли остави жилетката си вътре? Поне нямаше да й е толкова студено. Ще се стъмни – мислеше си тя – ще го хване страх и ще дойде да ми отключи, за да го гушкам. И тогава ще му разкажа играта. Лигаво малко лайно!

Джони си стопли супа в микровълновата печка и внимаваше да не я разлее, докато слизаше от табуретката. Светна лампата в дневната и сложи горещата чиния на масата. После се върна да си вземе хляб и лъжица. Седна и започна да яде на малки глътки, защото супата пареше. По стъклото на прозореца се потропа. Той се обърна и видя разкривената й физиономия, обляна в сълзи. Говореше, може би крещеше, а косата й се оплиташе от вятъра. Не харесваше жени, които плачат. И майка му все плачеше, преди да си отиде.
Телефонът иззвъня. Джони чу в слушалката топлия глас на баща си.
– Да, татко, чудесно си играем цял ден... Много е мила... Не, сега не може да говори, защото е в тоалетната... Не, не се обаждай повече, всичко е наред!.. И аз те обичам, татко! Лека нощ! – и затвори.
Постави чинията в мивката, после загаси лампите и отиде в стаята си. Облече си пижамата, изми си зъбите, избърса се старателно, провери дали часовникът е нагласен да звъни и си легна. Почете малко от жълтата книга за Мечока и Мишока, после гушна плюшеното куче и заспа.

Нощта беше ужасно студена. Вики трепереше като обезумяла, седнала в ъгъла на балкона и имаше чувството, че ще полудее. Пиеше й се вода и й се пишкаше. Главата я болеше и стомахът й къркореше. На моменти се тресеше толкова силно, че не можеше да се овладее и удряше главата си в стената. Нямаше сили дори да плаче. От шума на прибоя й прилошаваше.

Часовникът иззвъня и Джони се сепна. Сънуваше как кара колело с големия Мишок. Толкова беше забавно! Огледа се сънен и се почуди защо татко не е дошъл да го събуди. После се сети. Отметна завивката, седна и си обу пантофите. Отиде до тоалетната, изпишка се, изми се, после облече любимото си тъмносиньо костюмче и влезе в дневната. Пристъпи на пръсти до прозореца и погледна.

Вики седеше върху пантофите и зъзнеше. Слънцето беше изгряло и осветяваше половината й лице. Като го видя, скочи и заудря бясно по стъклото с юмруци. Сълзите се стичаха от лицето й, разкривено в грозна гримаса.
– Отваряй шибаната врата, нещастно копеленце! Отвори вратата, за да ти изтръгна гръкляна. Ще те пребия, лайно такова! Ще ти счупя малките ръчички! – виеше в несвяст Вики. – Само да те докопам и ще ти насиня задника от бой! Ще те убия!

Джони погледа вяло разярената жена, после взе тежката си училищна чанта, напъха вътре две ябълки, излезе и заключи вратата. Слезе с асансьора, мина покрай будката на портиера и излезе на улицата. Застана на ъгъла и зачака автобуса. След минути той дойде, Джони се качи и седна до Силвия. Днес имаше какво да разказва.

Слънцето отдавна беше напекло и вятърът като че ли беше понамалял. Целият балкон беше горещ като пещ. Нямаше никаква сянка и главата я болеше жестоко. Голите й ръце се бяха зачервили и започваха да я щипят. Беше се изпишкала в далечния ъгъл, но стомахът й се раздираше от спазми. Устата й беше пресъхнала като пясък и й се виеше свят. Едва намери сили да се изправи. Ако крещи силно, може би някой долу ще я чуе. Но нямаше никого. Огледа навсякъде, но не се мяркаше жива душа. Внезапно от парка излязоха двама младежи. Свиха към плажа. Тя закрещя, но от гърлото й се изтръгна само тих, лепкав стон. Размаха ръце и пак се опита да извика. На третия път най-сетне успя да изкара силен звук от продраното си гърло. Единият младеж се обърна назад, после погледна нагоре и я видя. Тя замаха като обезумяла и продължи да вика. Той бутна приятеля си с лакът и двамата спряха. Погледаха я малко, после й помахаха дружелюбно и продължиха по пътя си към плажа. Отдалечиха се пред невярващите й очи и завиха към сърф-клуба.

Вики се свлече на парещия бетон и зарида. Очите й бяха хлътнали, а пръстите на ръцете й се бяха изкривили от ярост. Вече беше на ръба на силите си.

Джони отключи вратата и покани Силвия и Томас. Влязоха в дневната, хвърлиха раниците на пода и се залепиха на стъклото.
– Дали е умряла? – попита Силвия.
– Едва ли, просто си подремва. – отговори Джони.
– Сигурно е гладна. Да й дадем нещо за ядене, а? – предложи Томас.
– Добре – съгласи се Джони. – Сега ще донеса.
Върна се с консерва царевица.
– Вие й отвлечете вниманието, а аз ще й хвърля това. Не бива да я пускаме вътре, иначе ще ни превърне в маймуни. Тя е коварна стара вещица.
После клекна до вратата и се притаи с дръжка върху бравата.

Вики чу тропане по прозореца и се извърна. Две детски лица я разглеждаха учудено. Почувства се като странно животно в зоопарк. После на балкона се търколи нещо и вратата се захлопна. Тя пропълзя на колене и залепи длан на стъклото.
– Моля ви, пуснете ме да вляза! Не издържам повече. Жадна съм. Моля ви! – плачеше тя. – Ще ви дам, каквото поискате. Каквото си пожелаете. Моля ви!
Децата отвърте продължиха да я гледат вторачено, а после избухнаха в смях.
Тя изпсува тихо и погледна предмета, който й бяха подхвърлили. Консерва царевица. Храна! Тя сграбчи консервата и в следващия миг осъзна, че няма с какво да я отвори. Лигите й потекоха и тя ги избърса с опакото на ръката си. Удари кутията няколко пъти в бетона, от което тя малко се смачка, но не се отвори. После се надигна на колене и заудря с нея по прозореца. Стъклата се затресоха, но не се счупиха. При всеки удар тя викаше отсечено:
– Проклети! Малки! Шибани! Нещастни! Идиоти! Пуснете! Ме! Да! Вляза!

– Какво смяташ да правиш с нея? – попита Силвия.
– Не знам. Така ми харесва. Може да си я гледам като домашен любимец. Макар че й трябва доста опитомяване – нахили се Джони.
– Изглежда ми ядосана – прошепна Томас. – Страх ме е.
– Няма от какво да те е страх – изпъчи се Джони. – Ние сме й господарите. Можем да правим с нея каквото си поискаме. Гледай сега – и изтича към банята.

На балкона тихо се търкулна пластмасова бутилка със сок. Вики я погледна безпомощно. След минута или две – не можеше да прецени, се довлече до бутилката, отвори с мъка капачката и отпи малка глътка. Соленият вкус я втресе. Трябваха й няколко секунди, за да се осъзнае. Урина – прониза я светкавица – тия побъркани олигофрени ми дават да им пия пикнята. Сега й се искаше просто блокът да се срути и острите ръбове на счупените бетонни панели да размажат крехките им тела в пихтиеста каша. Представяше си как червата им се свличат от изтърбушените им стомаси, а крайницте им са начупени на малки парчета. Но жаждата надделя и тя изпи цялата бутилка. Запуши устата си с длан, за да не повърне и отново се разтресе в ридания. Ръцете и краката я боляха от изгаряния, между китките и лактите й се бяха вдигнали мехури.

– Видяхте ли? – кикотеше се Джони. – Изпи го като кока-кола.
– Супер! – очаровано прошепна Томас. – Яко!
– Искате ли да гледаме филма за извънземните? – предложи Джони и всички се настаниха на дивана. Той намери диска, сложи го в плейъра и след пет минути вече бяха забравили странната жена на балкона.

Вики се беше посъвзела и отново прехвърли вниманието си върху консервата. Спомни си на един лагер като дете как учителят им отвори консерва, като я търкаше по плочките. Сграбчи кутията и я зачегърта в бетонния под. Търкаше и търкаше, а ръцете я боляха жестоко. След малко тънка струйка се процеди през дъното на консервата и тя спря. Вдигна я рязко и отвътре се изляха безброй жълти царевични зрънца, които се разпиляха по целия балкон. Проклятие! След като изяде и последното зърно, тя се облегна в сенчестия ъгъл и се насили да мисли. Трябваше да има начин да се измъкне. Все някой щеше да се поинтересува от нея. Все на някого трябва да беше казала къде е. Може би Карл щеше да се върне по-рано. Може би някой щеше да я забележи. Трябваше да привлече внимание. Но как?

– В онзи филм за зомбитата на една вещица й изгориха косата и тя се превърна в локва, помните ли? – задъхано коментираше Томас.
– Не, не й изгориха косата, а я поляха със светена вода. От това тя се запали и тогава се превърна в локва – поправи го Джони.
– Аз трябва да си тръгвам, че мама ще се безпокои – обади се Силвия. – Става късно.
– Какво ли прави твоята вещица? – попита Томас и се извърна към балкона.

Вики се беше съблякла гола и ръкомахаше към връщащите се от плажа група младежи. Беше се надвесила през перилата, така че висеше наполовина във въздуха. С дясната ръка се държеше за парапета, а с лявата размахваше блузата си над главата.
– Помощ! Помогнете ми! – викаше тя с раздрано гърло. – Помощ!
Хвърли немощно консервната кутия към тях. Проследи я как падна недалеч върху разбухнатите дървета под балкона. После сграбчи саксията и я засили колкото можа, но тя падна още по-близо.
Младежите се спряха и я зазяпаха.
Хрумна й, че ако се провеси през балкона, ще повикат полиция. Хвана се здраво с двете ръце, прескочи тънкия парапет и увисна страшно над бездната. Блузата й се разпери и полетя надолу, носена от бриза.
Сега започнаха да я сочат оживено. Единият извади мобилния си телефон и започна да говори.
Ръцете не я държаха. Опита се да се набере обратно на балкона, но не успя. Дланите й започнаха да изтръпват, а раменете я разрязваха от остра болка.

– Виж как й се клатят гърдите – Томас сръга Джони и се закикоти.
– Ужасно грозна е. Като крава – мрачно отвърна Джони.
– Ами ако падне? – попита Силвия. – Ще падне и ще умре.
– Ако е истинска вещица, няма да умре – спокойно ги увери Джони. – Сега ще проверим.
Взе чашата си с Мечо Пух, наля студена вода и излезе на балкона. Застана пред нея и клекна, за да я погледне.

– Подай ми ръка, момче... моля те, дай ми ръка – пророни Вики.
Той плисна водата в лицето й и тя се изпусна. Изчезна в миг и когато Джони се надвеси над парапета, вида тялото й да лежи на алеята под блока, двайсет и пет етажа по-надолу. Косата й се беше разпиляла нашироко.
– Излетя – каза Джони, като влизаше в стаята. – Казах ви, че е вещица – после остави чашата на масата и предложи: – Искате ли да поредим пъзели? Имам един с динозаври, страшен е, татко ми го донесе от Англия.
– Аз ще си ходя – смотолеви Силвия. – Стана късно.
– Добре! Утре ще се видим в училище – каза Джони, докато ги изпращаше. Затвори вратата след тях и отиде в стаята си да си пише домашните.

– Господин Вайсман? Тук е лейтенант Пирели. Трябва да ви съобщя неприятна новина... Синът ви е жив и здрав, успокойте се, успокойте се, нищо му няма! Но госпожата, която е трябвало да го гледа, е мъртва. Нещастен случай. Ситуацията е овладяна, при сина ви има детски психолог, нашият екип е тук. Ще ви помоля да дойдете колкото е възможно по-бързо. Как е станало ли? Изглежда е превъртяла... Хвърлила се е от балкона. Гола-голеничка. Има свидетели... Сигурно е било ужасно... Да, ще се грижим за сина ви, но побързайте.

gogov.net